Тази наглед глупава случка явно разстрои нашия герой. Колкото и да са плоски думите на един глупак, но понякога те биват достатъчни да смутят умния човек. Той взе да се чувствува чоглаво, не добре, също тъй, както да беше изведнъж стъпил с прекрасно лъсната обувка в някоя кална, вонеща локва, с една дума — лошо, съвсем лошо! Той се опита да не мисли за това, гледаше да се разсее, да се развлече, седна малко на вист, но всичко тръгна като криво колело; на два пъти излезе с друга боя и като забрави, че третата не се бие, замахна силната и удари по погрешка своята. Председателят съвсем не можеше да разбере как Павел Иванович, който тъй хубаво и, може да се каже, тъй тънко разбираше от играта, можа да направи такива грешки и да бие дори своята пика поп, на която той според собствения му израз се надяваше като на бога. Разбира се, пощенският началник и председателят, и дори самият полицейски началник както му е редът, пущаха шеги за нашия герой, дали не бил вече влюбен той и че ние знаем де, че на, Павел Иванович сърцето понакуцва, знаем и кой го е прострелял; ала всичко туй никак не го утешаваше, колкото и да се опитваше да се засмива и шегува. През време на вечерята той пак никак не можа да се разпусне, макар че обществото на масата беше приятно и че отдавна бяха извели Ноздрев, защото самите дами най-сетне забелязаха, че поведението му стана прекалено скандално. Посред котильона45 той седна на пода и почна да хваща танцуващите за полите, което вече не приличаше на нищо, според израза на дамите. Вечерята беше доста весела: всички лица, които се мяркаха пред тройните свещници, цветята, бонбоните и бутилките — бяха озарени с най-непресторено доволство. Офицерите, дамите, фраковете — всичко стана любезно дори до блудкавост. Мъжете скачаха от столовете си и отърчаваха да вземат от слугите ястията, за да ги предлагат с необикновена сръчност на дамите. Един полковник подаде на една дама чиния със сос, турена на върха на гола шпага. Мъжете, които бяха на почтени години и между които седеше Чичиков, спореха високо, като редуваха всяка сериозна дума със залък риба или говеждо, натопен по безмилостен начин в горчица; и те спореха за такива предмети, в които той всякога вземаше участие, ала сега той приличаше на човек, уморен или убит от дълъг път, комуто нищо не иде на ум и който не е в сила да вникне в нищо. Той дори не дочака свършека на вечерята и си отиде у дома много по-рано, отколкото обикновено си отиваше.
Там, в тая стаичка, тъй позната на читателя, с врата запречена със скрин, и с назъртащи понякога из ъглите хлебарки, положението на мислите и духа му беше също тъй неспокойно, както бе неспокойно креслото, в което седеше. Неприятно, смътно чувство гнетеше сърцето му: някаква тежка пустота зееше там. „Дявол да ви вземе всички, които сте измислили тия балове! — говореше той разядосан. — Какво сте се толкова зарадвали като глупаци? В губернията лош урожай, скъпотия, а те седнали балове да ми правят! Голяма работа: натруфили се с женски парцали! Нечуто и невидено, че някоя била натрупала върху си хиляда рубли! И то за сметка на селските оброци или, което е още по-лошо, за сметка на съвестта на хората от нашата черга. Зер знае се защо взема човек рушвет и си криви душата: за да купи на жена си шал или разни роброни, дявол да ги вземе, как ги наричат! И то защо? За да не каже някоя си развратница Сидоровна, че роклята на жената на пощенския началник била по-хубава, та зарад нея — бух хиляда рубли. Като се развикали: «Бал, бал, веселба!» Просто глупост е балът, нито е по руския дух, нито е по руската натура, дявол знае какво е: възрастен, пълнолетен човек, изстъпи се изведнъж, облечен цял в черно, оскубан, изпънат като дявол и току хайде да тъпчем на едно място. Някой дори, уловен с някоя си на танц, шепне с другиго за важна работа, а в същото време с краката си като козел се кандилка надясно и наляво… Всичко е от маймунство, всичко е маймунство! Понеже французинът на четирийсет години с също такова дете, каквото е бил на петнайсет, хайде сега и ние като него! Не, наистина… подир всеки бал, чини ми се, като че съм направил някакъв грях; не ми се иска дори да си спомня за него. В главата ми просто няма нищо, като подир разговор с някой светски човек: той всичко ще наговори, всичко ще засегне отгоре-отгоре, всичко ща каже, каквото е понакълвал от книжките, пъстро, красиво, а в главата ти няма да остане нищо от това и после виждаш как дори разговорът с един прост търговец, който знае само своята работа, но я знае здраво и от опит, е по-добър от всички тия дрънкалки. Хе, какво може да спечелиш от него, от тоя бал? Хайде да речем, че някой писател поиска да опише цялата тая сцена тъй, както си е? Тя и в книгата, и там би била също тъй безсмислена, както и в натура. Какво нещо е тя: нравствена ли, безнравствена ли? Просто дявол знае що е! Плюнеш, че сетне затвориш и книгата.“ Тъй неблагоприятно се отзоваваше Чичиков за баловете изобщо, ала, изглежда, тука се намесваше друга причина за негодуване. Главният яд беше не зарад бала, а за това, че му се случи да се изложи, че той изведнъж се показа пред всички бог знае в какъв вид, че изигра някаква странна двусмислена роля. Разбира се, като погледна с окото на благоразумен човек, той видя, че всичко туй е празна работа, че глупавата дума не значи нищо, особено сега, когато главната негова работа е нагласена както трябва. Ала чуден е човекът: той се огорчаваше силно от неразположението на същите хора, които не уважаваше и за които се изказваше остро, като кореше суетността и накитите им. Това му беше още по-досадно, защото, като разгледа работата ясно, той видя, че причината отчасти беше сам той. На себе си обаче той не се разсърди и беше, разбира се, прав, всички ние имаме мъничката слабост да щадим себе си и все гледаме да намерим по-добре някой близък, от когото да изкараме яда си, например слугата, подведомствения ни чиновник, явил се тъкмо навреме, съпругата или най-сетне стола, който ще се запокити дявол знае къде чак при вратата, така че гърбът и дръжката му ще отхвръкнат, — нека, значи, да знае той какво нещо е гняв. Така и Чичиков скоро намери близък, който понесе на плещите си всичко, каквото може да внуши ядът. Тоя близък беше Ноздрев и няма какво да се каже, той бе тъй нарязан от всички страни, както само може би някой разбойник, кмет или файтонджия бива нарязан от някой кален и опитен капитан, а понякога и от генерал, който освен много изрази, станали класически, притуря още много непознати, чието изобретение е негово собствено. Цялото родословие на Ноздрев биде разчепкано и мнозина от членовете на фамилията му във възходяща линия силно пострадаха.