53 някакъв, котлетки с трюфели, с една дума — разсупе деликатес, такъв, че просто сам себе си, тоест да изядеш от апетит. Мине ли край Милютинскитс дюкяни, там от прозореца назърта, един вид, сьомга такава, вишни по пет рубли едната, диня-чудовище, цял дилижанс такъв, подала се от прозореца и, тъй да се каже, дири глупак, който да заплати сто рубли, с една дума — на всяка крачка съблазън такава, лигите текат, а той слуша между това все „утре“. Та можете да си представите какво е положението му: тук, от една страна, тъй да се каже, сьомга и диня, от друга страна, му поднасят едно и също блюдо „утре“. Най-сетне нещастникът, един вид, изгубил търпение, решил на всяка цена да проникне с щурм, разбирате ли. Почакал пред входа няма ли да мине още някой посетител и с някакъв генерал се промъкнал там с дървения си крак в приемната. Велможата както обикновено излиза: „Какво искате вие? А вие какво? А, казва, като видял Копейкин, нали ви съобщих вече, че трябва да чакате решение.“ — „Моля, ваше високопревъзходителство, нямам, така да се каже, късче хляб…“ — „Е, какво да се прави? Нищо не мога да сторя за вас; помъчете се засега сам да си помогнете, сам си дирете средства.“ — „Но, ваше превъзходителство, сами можете, един вид, да съдите какви средства мога да намеря, като нямам ни ръце, ни крака.“ — „Но, казва сановникът, съгласете се: не мога аз да ви издържам, един вид, на своя сметка, имам много ранени, всички имат еднакво право… Въоръжете се с търпение. Ще дойде царят, мога да ви дам честна дума, че неговата монаршеска милост няма да ви остави.“ — „Но, ваше превъзходителство, аз не мога да чакам“ — казва Копейкин и го казва в известно отношение грубо. На велможата, разбира се, му станало вече досадно. Наистина: тук от всички страни генерали очакват решения, заповеди; работи, така да се каже, важни, държавни, искащи най-бързо изпълнение, — а тук взел, че се залепил тоя нахален дявол. „Извинете, дума, нямам време… чакат ме работи, по-важни от вашите.“ Напомня по начин, един вид тънък, че време е най-после да си върви. А моят Копейкин — гладът, знаете, го пришпорил: „Както искате, ваше високопревъзходителство, казва, няма да се помръдна от мястото си дотогава, докато не дадете резолюция.“ Е, можете да си представите: да отговаряш по тоя начин на велможата, който стига да каже само една дума и ще хвръкнеш така, че и дяволът не може да те намери… Ако на хора като нас някой чиновник, един чин по-малък, ни каже нещо подобно, ще бъде грубост. А там размерът, размерът какъв е: генерал-аншеф и някакъв си капитан Копейкин! 90 рубли и нула! Генералът, разбирате ли, нищо повече, само погледнал, а погледът му — огнестрелно оръжие: душата ти изчезва — отишла е вече в петите. А моят Копейкин, можете да си представите, не помръдва от мястото си, стои като вдървен. „Но какво е това?“ — казва генералът и го взел както се казва, на прицел. Впрочем, справедливо казано, той все пак се отнесъл доста милостиво: друг би го подплашил така, че три дни след това да му се върти улицата нагоре с краката, а той рекъл само:. „Добре, кажи, щом ви е скъпо да живеете тук и не можете в столицата спокойно да очаквате да се реши участта ви, тогаз ще ви изпратя на държавна сметка. Повикайте фелдегер! Да се препрати на местожителство!“ А пък фелдегерът вече там стои, разбирате ли: двуметров един мъж някакъв си, ръчищата му, можете да си представите, от самата природа сътворени за разправии с файтонджиите — с една дума, дантист такъвзинка…. И ето, хванали го него, раба божи, господинчо мой, и в талижката с фелдегера. „Е, мисли си Копейкин, барем няма да плащам за пътни, сполай и за туй.“ И ето, господинчо мой, пътува той с фелдегера и като пътува с фелдегера, един вид, така да се каже, разсъждава на ума си: „Щом генералът казва сам да си подиря средства и да си помогна — добре, дума, аз, дума, ще намеря средства!“ Само че как са го закарали на мястото и къде именно са го закарали, нищо не се знае. Така, разбирате ли, и слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата, в някаква си такаванка Лета54, както я наричат поетите. Но позволете, господа, тъкмо тук почва, може да се каже, нишката, завръзката на романа. И тъй, къде се е дянал Копейкин, не се знае, но не минали, можете да си представите, два месеца и в Рязанските гори се появила шайка разбойници и главатарят на тази шайка бил, господинчо мой, не някой друг…
вернуться
Лета — в гръцката митология реката на забравата.