Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И ще, пълен с недоумение, аз стоя неподвижно, а главата ми вече е осенил страшен облак, натежал от бъдни дъждове, и онемяла е мисълта ми пред твоето пространство. Какво предсказва тоя необхватен простор? Тука ли, в тебе ли не ще се роди безпределната мисъл, когато ти сама си без край? Тука ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той? И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…
— Дръж, дръж, глупако! — извика Чичиков на Селифан.
— Аз ще ти кажа тебе с шашката! — крещеше един фелдегер с мустаци, дълги цял аршин, който препускаше насреща. — Не виждаш ли, дявол да те вземе, държавния екипаж! — И тройката като призрак изчезна с трясък и прах.
Какво странно и примамливо, и унасящо, и чудесно нещо има в думата път! И как е чуден самият той, тоя път: ясен ден, есенни листа, студен въздух… по-здравата в пътнишкия шинел, шапката над ушите, по-плътно и по-удобно да се свием в ъгъла! За последен път полазилите тръпки обхващат снагата и вече ги заменя приятна топлина. Конете летят… Как съблазнително дебне дрямката и се залепят очите и вече през сън дочуваш: и „Не са бели снеговете“57, и пръхтенето на конете, и шума на колелата и вече хъркаш, притиснал в ъгъла своя съсед. Събуждаш се — пет станции са отминали назад, месечина; незнаен град, черкви със старовремски дървени куполи и чернеещи се остри върхове, тъмни дървени и бели масивни къщи. Лунно сияние тук и там: сякаш бели платна са прострени по стените, по калдъръма, из улиците, пресичат ги косо черни като въглени сенки; като лъскав метал блестят озарените полегато дървени покриви; и никъде жива душа: всичко спи. Сама-саменинка мъждука някъде в прозореца светлинка: градски еснафин ли шие своя чифт ботуши, пекар ли някой шета из фурната си — какво ти трябват те. А нощта! Небесни сили! Каква нощ се твори във висините! А въздухът, а небето, далечно, високо, там в недостъпната си дълбина, разпростряно тъй необхватно, звучно и ясно!… Ала студеното дихание на нощта диша свежо в самите ти очи и те приспива, и ето ти вече дремеш и се забравяш, и хъркаш — и замърдва сърдито, почувствувал върху си тежест, горкият притиснат в ъгъла съсед. Събудиш се — и пред тебе пак поля и степи, никъде нищо: вредом пустош, всичко е голо. Крайпътната верста с цифра лети в очите ти; зазорява се; на побелелия студен небосклон една златна бледна ивица; по-студен и по-остър става вятърът: по-здравата в топлия шинел!… Какъв славен студ! Какъв чудесен сън те обхваща пак! Едно блъсване — и пак се събуждаш. Насред небето грее слънце. „По-полека, по-полека!“ — чуе се глас; колата се спуща от стръмнина: долу е широк яз и широко, бистро езеро, което лъщи на слънцето като медно дъно, селце, колиби, пръснати по рида; като звезда лъщи отстрани кръстът на селската църква; глъчка на мужици и страшен апетит в стомаха… Боже, колко хубав си понякога ти, далечен, далечен път! Колко често като загиващ и давещ се съм се залавял за тебе и ти всякога великодушно си ме отнасял и спасявал! А колко чудни замисли, поетични блянове са се родили през това време и колко дивни впечатления са прочувствувани!… Но и нашият приятел Чичиков чувствуваше в това време съвсем не прозаични блянове. Нека видим какво чувствуваше той. Изпърво той не чувствуваше нищо и само поглеждаше назад, като искаше да се увери наистина ли е излязъл из града; но когато видя, че градът отдавна се е изгубил, че не се виждаха вече ковачници, нито мелници, нито всичко онова, което се намира около градовете, и дори белите връхчета на зиданите църкви отколе бяха потънали в земята, той почна да се занимава само с пътя, поглеждаше само надясно и наляво и град N. сякаш не беше съществувал в паметта му, сякаш той бе го минавал много отдавна, още в детинство. Най-сетне и пътят престана да го занимава и той почна малко по малко да затваря очи и да клюма глава към възглавницата. Авторът си признава, че той дори е доволен от това, понеже така той намира случай да поговори за своя герой, защото досега, както видя читателят, постоянно му бъркаха ту Ноздрев, ту баловете, ту дамите, ту градските клюки, ту най-сетне хилядите ония дреболии, които изглеждат само тогава дреболии, когато са вписани в книга, а докато ходят по света, се смятат за много важни работи. Но сега нека турим всичко друго настрана и направо да се заловим за работа.