— Радвам се да те видя — каза. Дори гласът му звучеше доста по-стабилно. — Доусън каза, че не желаеш никаква помощ. Кажи ми кой запали къщата ти.
— Това е най-странното от всичко, Калвин. Нямам никаква представа какви са били мотивите на този мъж. Семейството му дойде да ме види… — Поколебах се, защото Калвин се възстановяваше от собствения си досег със смъртта и не биваше да се тревожи за други неща.
Но той веднага ме подкани да продължа.
— Кажи ми какви са твоите съмнения. — Звучеше толкова заинтригуван, че аз неусетно му разказах всичко: моите съмнения за мотивите на подпалвача, облекчението ми, че щетите могат да бъдат поправени, и тревогите ми около напрежението между Ерик и Чарлз Туайнинг. Споменах му и за многото други жертви на снайперистки нападения.
— Това би трябвало да разсее подозренията към Джейсън — поясних аз и той кимна. Реших да не нахалствам повече по този въпрос. — Поне няма други убити — допълних аз в опит да придам оптимистичен нюанс на мрачния си монолог.
— Доколкото ни е известно — уточни Калвин.
— Какво?
— Доколкото ни е известно. Може би има, но все още не са открили труповете им.
Зяпнах от изненада, макар че в думите му имаше логика.
— Как се сети за това?
— Нямам какво друго да правя, освен да мисля — усмихна се той. — Аз не обичам да чета, за разлика от теб. Не гледам много телевизия, ако не броим спортните предавания. — Преди да изключи телевизора, той действително гледаше канал ESPN3.
— Какво правиш през свободното си време? — попитах аз от чисто любопитство.
Калвин много се зарадва, че му задавам личен въпрос.
— В „Норкрос“ работим до късно — каза той. — Обичам да ходя на лов, особено по пълнолуние. — Когато се трансформираше в пума. Е, напълно разбираемо. — Обичам да ловя риба. Обожавам ранните сутрини, когато просто седя в лодката си и не се тревожа за нищичко.
— Аха — окуражих го аз. — Какво друго?
— Обичам да готвя. Понякога си варим скариди или приготвяме някаква риба и вечеряме на двора. Риба на скара, бухтички, салата от зеле и диня за десерт. През лятото, разбира се.
Потекоха ми лигите само като си го представих.
— През зимата правя дребни ремонти в къщата. Ходя да цепя дърва за хората от нашата общност, които не могат да се справят с това сами. Излиза, че винаги имам нещо за правене.
Вече знаех двойно повече неща за Калвин Норис, отколкото досега.
— Кажи ми как се чувстваш. Изглеждаш ми по-добре.
— Все още не са ми махнали проклетата система — каза той и кимна към ръката си. — Иначе съм доста по-добре. Ние се възстановяваме много бързо, както ти е известно.
— Как обясняваш присъствието на Доусън, когато твои колеги ти идват на свиждане? — Наоколо имаше букети цветя, купи с плодове и дори една плюшена котка.
— Представям го като свой братовчед, който стои тук, за да ме спасява от досадни посетители.
Едва ли някой би посмял да задава директни въпроси на Доусън.
— Трябва да отивам на работа — надигнах се аз, след като хвърлих поглед на стенния часовник. Странно, но никак не ми се тръгваше. Изпитах удоволствие да си поговоря спокойно с някого. Рядко ми се случваше.
— Все още ли се тревожиш за брат си? — попита той.
— Да. — Само че нямах намерение да му се моля повече. Той ме чу от първия път. Нямаше нужда да повтарям.
— Държим го под око.
Зачудих се дали някой бе докладвал на Калвин, че Кристъл е прекарала нощта с Джейсън. А може би самата Кристъл държеше брат ми под око? Шапка й свалях в такъв случай. Вършеше работата си много отговорно и наблюдаваше Джейсън по най-близкия възможен начин.
— Това е добре — казах. — Това е единственият му шанс да докаже, че не е виновен. — Успокоих се. Отдавна трябваше да се сетя за това и да му го предложа.
— Е, тръгвам, Калвин, пази се. — Надигнах се да си ходя, а той обърна бузата си към мен. Наведох се (малко неохотно) и го целунах.
В съзнанието му проблесна мисъл. Калвин смяташе, че устните ми са меки и ухая много приятно. Не успях да сдържа усмивката си. Фактът, че някой те харесва, винаги повдига настроението.
Върнах се обратно в Бон Томпс и се отбих в библиотеката, преди да отида на работа. Общинската библиотека е грозна кафява сграда, строена през трийсетте, и изглежда точно толкова стара. Библиотекарите непрекъснато пускаха жалби (съвсем основателни) относно отоплението и климатичната система. Електроинсталацията също имаше нужда от ремонт. Както и паркингът. А прозорците на старата клиника в съседство, отворила за пръв път врати през 1918-а, бяха заковани с дъски — много потискаща гледка. Обраслият двор на клиниката приличаше по-скоро на джунгла, отколкото на централен градски парцел.