— Дори Денис да му е казала нещо, той нищо не ми спомена — отвърна бавно и забелязах как хубавото му лице почервеня от гняв. — Налетял ти е с нож?!
— Така че се наложи да се защитавам — отвърнах, макар това да нямаше нищо общо с истината. — Отмъкна веригата ти…
Това вече беше вярно, макар и леко изопачено.
— Исках да ти кажа, — продължих — но когато се върнах в бара, ти вече си беше тръгнал с Джийн — Ан, Нищо ми нямаше, така че не виждах смисъл да те издирвам. Пък и знаех, че ако ти кажа за ножа, ще се почувстваш длъжен да хукнеш след него — добавих дипломатично.
Не че не беше вярно предвид факта, че Джейсън си пада по сбивания.
— Какво, по дяволите, в крайна сметка си правила навън? — попита ме, но вече по-спокойно, от което ми стана ясно, че започва да приема случилото се.
— Знаеше ли, че освен да продават дрога, Негодниците точат вампирска кръв?
Сега вече беше заинтригуван.
— Не! И?
— Един от клиентите ми снощи беше вампир и те точеха кръвта му на паркинга на бара. Не можех да го позволя.
— В Бон Темпс има вампир?
— Аха. И дори да не приемаш вампирите, не можеш да допуснеш отрепки като Негодниците да ги изцеждат. Не е като да точиш бензин от кола. А и те щяха да го зарежат в гората да умре.
Макар да не бяха споделили намеренията си с мен, можех да се обзаложа за това. Даже да го бяха оставили под някой навес, така че да оцелее през деня, на вампир, дето са му точили кръвта, му трябват към двайсет години, за да се възстанови. Или поне така казаха в шоуто на Опра3. И то при условие, че друг вампир се погрижи за него.
— Вампирът беше ли в бара, когато дойдох? — попита смаян Джейсън.
— Аха, тъмнокосият мъж, който седеше с Негодниците.
Джейсън се ухили на прозвището ми за Ратрей. Но още не бе забравил снощната случка.
— Как разбра, че е вампир? — попита ме, но по погледа му ми стана ясно, че предпочита да си бе замълчал.
— Просто знаех — отвърнах възможно най-спокойно.
— Аха.
И между нас протече цял безсловесен разговор.
— В Хомулка нямат вампир — рече замислено Джейсън.
Вдигна лице към слънцето и ми стана ясно, че сме вън от опасната зона.
— Именно — съгласих се.
Хомулка бе градът, който в Бон Темпс си умирахме да мразим. С него от поколения бяхме съперници във футбола, баскетбола и приноса към исторически събития.
— Нито пък в Роудейл — обади се баба зад нас, при което и двамата с Джейсън подскочихме.
Пиша му червена точка за това, че всеки път, когато я види, отива да я прегърне.
— Бабче, ще има ли достатъчно храна във фурната и за мен?
— Ще има не само за теб, ами за още двама като теб — отвърна баба и му се усмихна. Не че си правеше илюзии за недостатъците му, както и за моите, но го обичаше. — Евърли Мейсън ми се обади току-що и ми съобщи, че снощи си се свалял с Джийн — Ан.
— Божичко, човек не може да направи нищо в този град, без да се разчуе! — възмути се Джейсън, но не беше ядосан наистина.
— Тази Джийн — Ан, — подхвана предупредително баба, докато се отправяхме към къщата — със сигурност знам, че веднъж е била бременна. Само внимавай да не роди от теб, че ще има да плащаш до края на дните си. Е, друг е въпросът, че това може би ще е единственият ми шанс да се сдобия с правнуци.
Баба бе подредила масата, така че след като Джейсън закачи шапката си, седнахме и казахме молитва.
След което двамата започнаха да си клюкарстват (макар че го наричаха „наваксване с новините“) за хората в малкия ни град и областта. Брат ми работеше за общината, беше отговорник на пътните бригади. Според мен денят му минаваше в обикаляне нагоре-надолу със служебния пикап, а след работа пък цяла нощ бръмчеше със своя. Рене беше в една от бригадите, за които отговаряше, освен това бяха учили в едно училище. Често се събираха и с Хойт Фортънбъри.
— Суки, трябва да сменя единия от бойлерите за топла вода вкъщи — каза брат ми изведнъж.
Той живее в старата къща на родителите ни, онази, в която живеехме, когато загинаха при наводнението. След смъртта им и двамата се преместихме при баба, но след втората година в университета Джейсън започна работа към общината и се върна в къщата, която по документи е наполовина моя.
— Да ти дам ли някакви пари за това? — попитах.
— Не, няма проблем.