— Какво става? — в гласа на Лънди, отекнал в металния покрив, се долавяше раздразнение.
Обърнах се да извикам:
— Рейчъл влезе вътре.
Инспекторът промърмори отдолу:
— По дяволите! — а после чух стъпки нагоре по стълбата.
Преминах през вратата, неспособен да видя навътре в тъмните дебри.
— Рейчъл? — извиках. — Рейчъл, трябва да тръгваме!
Чу се приглушен отговор някъде от вътрешността на кулата, но беше твърде неясен. Изругах, разкъсван между желанието да хукна след нея и да изчакам Лънди. Но от тромавия тропот по стълбата съдех, че ще му отнеме повече време да стигне до входа, отколкото на нас. Пак изругах и влязох по-навътре.
В кулата беше студено. Въздухът се оказа влажен, с пиперлив мирис на мухъл и ръжда. Веднъж влязъл в коридора, открих, че не е толкова тъмно, колкото ми се стори отвън. През малките правоъгълни прозорчета и зацапаните им с мръсотия стъкла се процеждаха тънки лъчи. Имаше и счупени прозорци и от тях се лееха ярки правоъгълници дневна светлина и разкриваха древен генератор, застанал като страж в подножието на поредните стъпала. Навътре се виждаха и други помещения, но бяха само сенки в здрача. Всички повърхности бяха покрити със сол, а под нея корозията бе довела до червеникав оттенък на металния под и стените, които се лющеха. Беше като оживяла черно-бяла снимка.
Парчета ръжда и стара боя скърцаха под краката ми, докато минавах покрай генератора към стълбите.
— Рейчъл?
— Тук горе!
Гласът й отекна от горния етаж. Понечих да се кача, но дрънченето отвън подсказа, че Лънди е стигнал до площадката. След секунди се появи на прага със зачервено лице и задъхан.
— Къде, по дяволите, е тя?
— На следващия етаж. Вратата беше с катинар, но се оказа, че сестра й е имала ключ.
— Дявол да го вземе! — Лънди поклати глава, все още тежко задъхан. — Схванали сме грешно нещата. Напълно погрешно!
— Какво имаш предвид? — попитах, но той махна с ръка:
— После. Да идем да я намерим!
Поспрях да заклиня масивната стоманена врата до стената, като проверих дали няма да се затвори сама, сетне забързах след него. Стъпките ни задрънчаха по металните стълби, докато се качвахме на следващия етаж. На горната площадка имаше друг коридор, който се разклоняваше. Отворените врати позволяваха да разгледаме руината. Стаите бяха опразнени, като изключим голите метални рафтове, вдигнатите подпори за койки и счупени столове. Избеляла снимка на усмихната млада дама в бански костюм все още смигаше от мястото си на стената. Вдигнах глава и видях, че стълбите продължават до покрива, но вратата, която водеше към него, беше затворена.
— Рейчъл? Къде си?
— Тук! — гласът й се разнесе от една стая в другия край на коридора, където стоманената врата беше открехната. — Трябва да видите това!
Обикновено спокойното изражение на Лънди бе заменено от гневно стиснати устни, когато ме изпревари и закрачи натам. Каквото и да му беше казано по телефона, сериозно го бе разтревожило.
— Това е проклета глупост! — обяви той, бутна вратата и влезе. — Нали ти казах да не…
И спря.
След тъмнината, която обгръщаше останалата част от кулата, тази стая ни изненада.
Дневната светлина се лееше през прозорците и като изключим празните метални скоби, все още закрепени за пода, от военния й произход не беше останала и следа. До едната стена имаше построена стъклена будка с белещ се плакат за отдавна забравен концерт на "Кинкс"[14]. В будката имаше бюро с два древни грамофона и празна стойка за микрофон.
Знаех, че крепостта е била пиратска радиостанция през шейсетте, но явно някой я бе използвал много по-скоро. Стаята беше обзаведена като звукозаписно студио. Студеният метален под бе покрит с турски килим, а пред калорифера имаше сгъваема маса и столове. Видях и стоманена печка за къмпинг, а импровизираното легло представляваше два надуваеми матрака, поставени на дървени палета. На очи се набиваха и други домашни елементи — захранвани с батерии фенери, покрити с разноцветни платове, книги с подгънати страници и празни бутилки от вино, наредени на полица, изработена от тухли и дървени дъски. Над леглото имаше залепен разпечатан на компютър плакат с алени букви, които гласяха:
Ако не си живееш живота, вече си мъртъв.
Но стаята все пак изглеждаше изоставена. Влажният солен въздух бе накъдрил кориците на книгите, по нагънатата завивка на леглото се бяха появили черни обриви мухъл. Матракът бе спаднал доста и след бягството на затворения в него въздух безволево се бе отпуснал над палетата.