А после и гласа на Джейн:
„Просто си мисля за…“
Но след това престана да слуша. Нещо иззвъня рязко и нестройно дълбоко в мозъка му и космите на ръцете и краката му настръхнаха по накокошинената кожа. Пусна автомата да пренавие лентата.
„… 5081. Благодаря.“
Затвори очи, отново пренави лентата и се заслуша. „Благодаря.“ Гласът се наби в съзнанието му, когато го чу за трети път.
— Кучи син! — процеди той.
Беше оставил лентата от полицията в долното чекмедже отдясно. Затаи дъх, ужасен съвсем неоснователно, че може да не я намери там, но тя си беше на мястото. Изви се на стола и внимателно постави лентата в автомата. Записът беше кратък. „Има труп на паркинга на Издателската компания «Крус».“ Следваше малка, напрегната пауза, сякаш обаждащият се изпитваше колебание дали да добави още нещо. Не. И после бе добавил само „Благодаря“.
Харди се върна на бюрото, вдигна телефонния секретар и го пренесе до магнетофона. Изслуша двете „Благодаря“ едно след друго, а после в обратен ред — първо второто, сетне първото.
Съобщението на Кавано от рано тази вечер. Изискан глас на образован човек, без акцент, но и без никакви особености в изговора, няма пиянски тембър от уиски, няма и отношение, което да оцвети речта му.
Съпостави ги, Диз, рече си той. Ето защо обаждането бе дошло от разстояние, равно на половината град. Кавано е карал колата си към къщи. А може да е взел автобус или такси. Или се е прибрал вкъщи и е излязъл пак, защото не е искал да се обажда от свещеническия дом. И може би не е знаел, че има автоматично засичане и запис на обажданията на №911.
Още веднъж прослуша лентата от полицията и чу гласа, който бе звучал в ушите му тази вечер и през част от нощта. Гласът, който му казваше повече от изреченото. Господи!
Харди имаше сейф в същата стая, където държеше някои документи и револверите си. Отвори сейфа, извади двете магнетофонни ленти от апаратите им, прибра ги вътре, затвори вратата и извъртя комбинацията за заключване.
Върна се в спалнята и взе последната стреличка. Пренесе тежестта на тялото си върху лявото стъпало, усети с пръстите на крака си лентата на пода. Изрече гласно:
— Двоен център на мишената. — И хвърли стрелата.
Съвсем уверено.
31.
— Доминус…40 — започна той, широко разтворил ръце. Но веднага съобрази и премина на английски: — Бог да бъде с вас.
После пак се върна към латинския. Съзнанието му беше се зареяло някъде далеч, далеч. Вдигна очи към малкото богомолци и разбра, че никой не е забелязал, дори момчетата, които прислужваха в олтара, опущението му.
Трябва да се съсредоточи. В края на краищата това е литургия и дори грешникът свещеник не бива да губи силата на духа си. А да мислиш противното е истинска ерес.
Но му беше трудно да съсредоточи вниманието си. Беше казал на едно от момчетата да налее повече вино в потира, с надеждата, че малко алкохол след снощното пиене ще му помогне срещу досадното главоболие, нали клин клин избива? Но той знаеше добре, че не пулсиращите слепоочия са причина за разсеяността му.
Толкова се бе надявал, че няма да се стигне до това, но снощи с Дизмъс му стана съвсем ясно, че полицията няма да се задоволи с досегашните заподозрени. А това означаваше, че издирването ще продължи. Ако не се намери ново доказателство обаче, тя ще бъде принудена да определи случая като самоубийство или да прекрати разследването и неговата… ужасна грешка няма никога да се узнае.
А той не можеше да допусне тя да се узнае, никога. То ще бъде непоправимо зло за Църквата, да не говорим за новите страдания, които ще донесе на всички свои близки приятели.
Е добре, вече се беше помирил с Бога. Беше направил изповед и това ще сложи край на терзанията му, докато дойде мигът, в който ще се яви пред свети Петър.
Ще може ли Бог да му прости? Трябваше да вярва, че ще бъде опростен. Ще може ли да прости някога и на себе си? Не. Той знаеше добре това. Убийството на Еди беше много по-тежък грях от всички дребни прегрешения, които бе допуснал през годините, когато се мъчеше да облекчи ужасния товар на светия живот, безкрайната скука на безгрижността. Мислеше си, че вече е свикнал с угризенията на съвестта, към които го тласкаше извършеният пореден грях, моментите на временна слабост. Но да убиеш Еди, беше, ако то се поддава на някакво определение, неопростимо.
Когато Еди бе дошъл онази вечер в свещеническия дом — първородният син на Ерин, синът, който можеше да бъде техен — с онзи особен негов жар, какъвто само той притежаваше и му каза, чу той и Франи ще си имат бебе, отецът реши, че не може да търпи повече това.