А къде е тогава мама, щом е оправила леглото? Сигурно в друга стая. Господи, ще бъде върховно да види мама. Извика я.
Звукът отекна силно. Харди чакаше Муньос да се върне след телефонния си разговор и като чу вика, се завтече иззад ъгъла към стаята на Стивън.
Момчето лежеше все още неподвижно. Онова дете на Ед и Ерин, припомни си той, което беше овладяно от враждебни чувства — играеше със сгъваемия нож, пуснало беше телевизора да бръмчи без образ и така нататък. Поклати глава. Лоша седмица за семейство Кокран.
Дали това не беше предизвикано от смъртта на Еди, довело Стивън до ръба на неговото отчаяние? Или имаше някаква по-пряка връзка с нещо друго? Като например възможността Стивън да знае нещо, което той, Харди, не знае?
По дяволите, ще разбере това, когато Стивън дойде в съзнание, ако е запомнил как изглеждат нападателите му. Или, по-конкретно, ако сам той ги познава.
Големият Ед съвсем не изглеждаше голям.
Приковал поглед в бинтования си най-малък син, той приличаше на своята сянка в сравнение с човека със стар, но елегантен костюм на помена в дома му след погребението на Еди. Сега беше с не много износен зелен армейски памучен спортен пуловер, увиснал хлабаво на тялото му, над работните панталони и високите обувки. Всичко на него изглеждаше прекалено хлабаво. Една от връзките на обувките му се беше развързала.
Гледа сина си дълго, а после притисна очите си с палец и показалец.
Муньос стоеше до него.
— Добре ли сте, сър?
Големият Ед кимна.
— Безкрайна нощ — каза той. — Мислихме, мислихме…
— Да. Но той не е. Не е изобщо мислил.
— Не е изобщо мислил — повтори Големият Ед. И изведнъж цял се разтресе и зарида.
Харди напусна стаята и отиде в приемната, където видя едно момченце с начална синина и голям червен оток на челото. То стоеше търпеливо до майка си, а тя обясняваше на сестрата от приемната как синчето й стъпило на зъбците на едно гребло, а дръжката отскочила и го ударила в лицето.
Харди излезе вън на яркото слънце. Беше гладен. На едно място по главната улица на Гонсалес продаваха буритос20, грамадни и дълги. Струваха по два долара и четиридесет и девет цента и Харди купи три. Захапа единия, а другите два, увити, занесе в клиниката.
Муньос и Ед говореха до колата на шерифа. Харди им подаде храната. Големият Ед изглеждаше малко по-добре.
— Извинете, че не ви познах тук — каза той на Харди.
— Как е момчето?
— Още спи. Имате ли някаква представа кой го е подредил така?
— Бих искал да имам — отвърна Харди. — Вие сте известили за изчезването му. Той избяга от къщи, така ли?
— Каква е другата възможност? — попита Муньос.
Харди повдигна рамене.
— Не е много за вярване, но би могло да се окаже и отвлечен.
— Това е абсурдно — каза Ед. — Ние нямаме никакви пари.
— Може да са го отвлекли, за да си затваря устата. Може би е знаел нещо. — Двамата дъвчеха своите буритоси. — За Ед.
Големият Ед престана да дъвче.
— Какво искате да кажете с това? Твърди се, че Еди се е самоубил. — Преглътна с усилие.
— Съмнявам се. Съмнявам се много, че се е самоубил.
— Тогава какво?…
Харди разбра, че това е трудно поносимо за бащата. Ръката му отново се насочи към очите. Поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни.
Сестрата от приемната дойде на вратата.
— Момчето се пробуди — каза тя.
Поне ще иска да си дойде вкъщи, размишляваше Големият Ед. Това все пак е нещо. Да си се прибере. Стивън сам го беше казал: „Татко, отведи ме вкъщи“. Татко. Никой не го бе наричал така от десет години. Винаги му бяха казвали или „тате“, или „Ед“. Е, ако Стивън предпочиташе да го нарича „татко“, значи „татко“ ще си го прибере вкъщи. Там той и Ерин ще помислят сериозно за причините на бягството и къде са сгрешили в отношенията си със сина, за да не пожелае отново да избяга.
Озърна се към задната седалка, където лежеше Стивън, отново унесен в сън, привързан с предпазните колани на седалката.
— Добре ли е той? — попита Харди.
20
Буритос — сандвич по мексикански: хотдог с богата, пикантна, люта гарнитура (исп.). — Б.пр.