— За Уилям Рандолф Хърст. Какво, да не са отвлекли пак Пати?
Харди натърти:
— Крус. — Потупа вестника. — Издателя.
— За какво те излъга?
Този въпрос възпря Харди. Не беше го задавал дори на себе си, а би трябвало. Крус го бе излъгал, че не познава Еди — поне самият Харди беше твърдо убеден в това — но то не изчерпваше същността на въпроса. Пико сега беше от другата страна на басейна.
— За какво те излъга?
Но Харди вече беше до вратата, тръгнал да си ходи.
— Благодаря ти, Пийк.
Пико стисна по-здраво акулата.
— Не му позволявай да те отчайва, Орвил. Той си е такъв. Понякога забравя и да каже довиждане.
Харди уцели двадесетачката от първо хвърляне, след това деветнадесет, осемнадесет, седемнадесет. Шестнадесетицата му коства две стрели. Петнадесетицата до дванадесетицата не му убягна, но единайсеторката, неговото „посредствено число“ на играта „301“ му се закучи за четири хвърляния. Това бе истински кошмар. Той се гордееше, че никога не му се налага да използва цяла серия от три стрели за едно-единствено число и особено за единадесет — закиснал тук от девет сутринта, и то за левак като него. Най-лесният ъгъл на таблото.
Поклати отвратен глава.
„Шамрок“ лениво жужеше в късния следобед. Брус Хорсби пееше по джубокса и ни внушаваше, че „така се случва винаги в живота, някои неща никога не се променят“. Зад барплота беше Лин.
Харди ползваше само за себе си таблото за стрелите, подходящо и приятно време да облекчиш мозъка си, да оставиш нещата да вървят на самотек. Неговата „Гинес“, първа за този ден, стоеше наполовина празна на масата до него.
Започна следващия тур, прицелвайки се в десетицата, а когато две от трите стрелички пропуснаха целта, чувството, което той изпита, не беше отвращение, за разлика от по̀ преди. Нещо се бе прокраднало в съзнанието му и провалило съсредоточаването в таблото.
Измъкна стрелите от таблото. Отпусна се неподвижен на един от дълбоките столове в дъното на заведението, до тоалетните, където беше разговарял с Кавано под прозорчето с цветното стъкло. Сложи бирата на ниската масичка пред себе си, наведе се напред и свали стабилизаторите от стреличките — бледосини, с релефно изображение на златна стрела, както на деловите му визитни картички — сгъна ги грижливо и ги постави в прореза им в кутийката. Сложи волфрамовите стрели една след друга в овехтелите им кадифени легла. Пъхна кутията в джоба на сакото.
Окей.
Пийваше от „Гинес“-а, облегнал гръб на стола. Ако нямаше изгледи да получи съдействие от официалните органи, ще трябва сам да почне да обръща повече внимание на подробностите. Реши да започне писмен доклад, като се прибере вечерта вкъщи. В момента нещо го безпокоеше. Какво още беше казал Крус?
Почти нищо. Това бе най-повърхностната от всички срещи, които беше имал. Ако Крус не го бе излъгал за Еди, Харди никога нямаше да си помисли втори път за Крус.
Припомни си всичко, което си бяха казали с Крус. Първо, момчето, което доброволно бе признало, че познава Еди. Но после Крус се беше отървал от него пронто28. После вандализмът с оградата, което очевидно завари Крус неподготвен. Харди помнеше как Крус бе застанал до оградата, след като той се бе качил в колата си и беше впил очи в нея, с ръце на хълбоците и клатейки глава. Беше казал, че навярно са го сторили деца, но Харди веднага му бе задал въпроса: „Какви деца?“.
А какво да кажем за колата, с която е пристигнал Еди на паркинга? Полицията беше ли я проверила за отпечатъци от пръсти? За косми? За нишки от платове? Грифин беше ли проверил за тези неща? Може би колата още се намира в градския гараж.
Стана и отиде до барплота. Лин му услужи с химикалка и хартия и той надраска няколко бележки, докато чакаше да прекипи пяната на втората му „Гинес“.
Погледна часовника си. Беше почти шест часът. Бе отлагал този въпрос достатъчно дълго, излязъл рано от дома си, за да раздвижи Орвил. Може би затова беше казал „да“ на Пико този път, без дори да се замисли достатъчно.
Помоли Лин да му подаде телефона на барплота, набра номера на информацията, получи номера, който го интересуваше и позвъни. Тя отговори още от първия сигнал.
— Моля те, не затваряй — каза той.
Настъпи дълга пауза, след която прозвуча въпросът:
— Защо не?
Той се помъчи да й обясни причината.
— Не зная защо — каза тя, когато той привърши, — но това ме потресе повече от всякога. — Харди седна, хапейки устна; не можеше да намери отговора, но се надяваше тя да не му затвори телефона. — Помислих си — продължи Джейн, — че си подкарал пак старата си песен, решил си да избягаш.