— Отецът репетира церемонията за годишния акт в черквата — каза тя. — Може да го почакате тук, или да отидете там.
Те закрачиха сред вдигащата се мъгла. Шестдесет момчета и момичета с униформи — сиви панталони от рипсено кадифе и бели ризи, кестеняви карирани рокли и бели блузи — така бяха облечени децата. Те се бяха наредили до входа на черквата. Две монахини се суетяха наоколо, опитваха се да поддържат реда.
— Още ли правят това? Дори с униформи? — Глицки изглеждаше искрено изненадан, практиката в енорийските начални училища не му беше достатъчно известна.
— Е, ако тя се оказва успешна, защо да не продължава? — Харди протегна ръце. — Виж какво направи за мен.
Глицки не откъсваше очи от редицата на децата, но отново се придвижи напред. Когато и последното дете влезе в черквата, Глицки и Харди тръгнаха след децата и седнаха на първия празен ред от скамейки.
— По какъв повод се прави този тържествен годишен акт? — прошепна Глицки, но преди Харди да успее да му отговори, прозвуча звънец някъде до олтара и отец Кавано се появи през страничната врата, облечен със сутана31, стихар и епитрахил. Доближи парапета на олтара, огледа множеството и кимна на Харди. Събра ръце с дланите нагоре и по негов знак децата станаха прави. Харди смушка Глицки, те също станаха от местата си. Сержантът изглеждаше озадачен.
— Да се помолим — рече Кавано с дълбок резонанс.
— Познавам този човек — каза Глицки.
— Разбира се, тогава бях по-млад, бях униформен полицай, дори преди да станем патрулна двойка с Харди — обясняваше Глицки.
Роуз беше свикнала с полицаите, които не носят обичайната синя униформа. С изключение на „ЧИП“ и няколко от по-старите шоута, никой от полицаите, които се явяваха по телевизията, не носеха вече униформа. Специално този, Глицки, имаше много приятни маниери, въпреки че говореше малко високо и будеше известен страх със своя белег на устните. Не можеше да се каже, че поне донякъде прилича по външност или дружелюбие на симпатичния черен полицай Тибс — неин любимец.
— Не, аз мисля, че си спомням — отговори отецът.
Роуз наливаше кафе от сребърния кафеник във фини порцеланови чашки. Полицаят употребяваше много захар. А другият, който приличаше донякъде на Ренко, пиеше кафето чисто. Отецът, разбира се, пиеше своето кафе с една бучка захар и само наполовина чисто. До миналата година го пиеше със сметана, но когато лекарят му каза, че трябва да намали холестерина си, престана да слага сметана в кафето. Замени наполовина и маслото с маргарин, за да не употребява никаква сметана. Но продължи всяка сутрин да закусва с яйца.
— Говорехме, доколкото си спомням, за бунтовете в Бъркли и ролята на полицията там.
Инспектор сержант Глицки сърбаше доста шумно кафето. Може би то беше още много горещо, за да го пие.
— Знаете ли, отче — каза той, — мисля, че бе наистина така, както казахте. Как помните толкова подробно всичко?
Отецът имаше завидна памет.
— Навремето това ми направи дълбоко впечатление, сержанте. Вие бяхте първият служител с когото разговарях и който не се придържаше механично към официалната линия на полицията.
— За какво по-точно става дума? — попита другият.
Роуз се навърташе около тях, но не за да подслушва. Тя бе решила този ден да избърше праха в същата стая. Чувстваше се задължена да бъде наблизо и да налее още кафе, ако някой от мъжете пожелае.
Отецът отвърна:
— Щом студентите започнаха да хвърлят и да чупят, полицията веднага се намеси. Тогава тя имаше право да използва всички средства, за да задържи нещата под контрол.
— Битката беше недостойна — заяви сержантът. — Чиста глупост. Трябваше да вербуват само онези, които не вярваха, че всички недоволстващи студенти са революционери.
— И кого вербуваха вместо тях? — попита другият.
— Шайка бели селяци, подбрани в Алабама или там някъде. Събрани специално за борба с бунтарите. Знаете какво се получава: счупиш няколко глави и току-виж, младите хубавици в Бъркли заприпкали насам-натам без сутиени. Ти не се ли сети за това, Диз?
Дизмъс, това беше името му. Дизмъс се усмихна с половин уста и обясни, че главната му грижа по онова време била да задържи тези домина да не паднат, каквото и да се разбира под това, макар че отецът и сержантът бяха, изглежда, на противното мнение.