Задният двор на Вила всъщност се оказа патио24.
Също като мебелировката в дома й, той беше просто подреден, с градинска маса, столове и няколко керамични саксии, в които имаше повехнали невени. Към задната врата водеше тясна дървена стълба.
Щом седнах на единия от столовете, главата ми внезапно започна да пулсира, после спря. След няколко секунди това се повтори. Не болеше, но определено усещах напрежение в черепа, сякаш някоя голяма вена натиска челото ми отвътре.
„От стреса е… Ти откачаш и тялото ти реагира…“ Затворих очи и си поех дълбоко въздух, опитвайки да се отпусна. Пулсирането стана още по-силно, по-бързо. Отворих очи и взех да ровя из раницата за бутилката с вода. Отметнах глава назад да отпия голяма глътка и забелязах, че кремавите завеси на втория етаж се веят през трите отворени прозореца. Платът се вдигаше и спускаше като подхванат от внезапен игрив ветрец, само дето не духаше никакъв вятър. Не се усещаше даже полъх. Студеният въздух беше напълно неподвижен.
Но още по-странно беше, че при всяко повдигане на завесите главата ми започва да пулсира. Щом се отпуснеха надолу, напрежението стихваше.
Скочих от стола и хукнах по стълбите нагоре. Задната врата беше заключена, но прозорецът до нея се оказа леко повдигнат. Покачих се на перилата и избутах прозореца нагоре, докато отворът не се увеличи с още няколко сантиметра, после пъхнах ръка през него. Оттук нямах никакъв шанс да стигна кръглата дръжка на вратата, но като протегнах показалеца и средния си пръст, успях да вдигна резето. Скочих от перилата и отворих вратата отвън.
Досега бях влизала само в дневната на Вила, но лесно открих стълбите към втория етаж — на гърба на безукорно чиста кухничка. Постоях нерешително на площадката, ужасена от мисълта какво ще заваря горе, но после пулсирането се засили и аз продължих по стълбите. Ако Вила е изпаднала в беда, ако сирените бяха дошли за нея, като са разбрали, че е свързана с мен, тогава трябваше да направя всичко възможно, за да й помогна.
Дори това да означава да се изправя срещу Рейна и Зара. Докато стигна последното стъпало, напрежението в главата ми беше станало постоянно и се засили, когато минах по коридора и погледнах в двете празни стаи; накрая имах чувството, че главата ми е стисната в някакво голямо менгеме. Усещането не беше приятно, но поне не беше и особено болезнено. Когато стигнах последната врата в края на коридора, друга сила набъбна в главата ми, противопоставяйки се на напрежението отвън.
Тънки струйки студена пара се просмукваха изпод затворената врата. Приближих, задържах дъха си и се ослушах… но единственото, което долових, беше плющенето на завесите по стъклата и стените. Вдигнах ръка да почукам, но после се отказах.
Стиснах кръглата дръжка на вратата и ръката ми тутакси отскочи от нея към устата, за да потисне вика. Отначало помислих, че металът е нажежен до червено, но когато опитах пак, този път потупвайки леко с пръст, за да нагодя кожата си към температурата, разбрах, че е студен. Като лед.
Завъртях дръжката и бутнах вратата. Тя не помръдна. Опитах отново, този път натискайки с рамо, и тя леко се открехна, преди пак да се затвори. Усещайки се силна, както не се бях чувствала месеци наред, аз се облегнах на нея и натиснах с всички сили. Вратата поддаде и аз влетях в стаята, падайки тежко на колене.
Затворих инстинктивно очи. Стоях свита на пода и чаках Рейна и Зара да се появят, а заедно с тях и болката.
Нищо такова не се случи обаче. Напрежението в главата ми остана, но това беше всичко.
Отворих колебливо очи да видя дали не очакват да ги погледна, преди да нападнат, и бавно се изправих, когато видях, че ги няма. Освен мен в стаята имаше само още една жена.
Вила. Седеше във вана с цвят на слонова кост и оформени като птичи пръсти крака, с изправен гръб и изопнати рамене. Лицето й беше обърнато към отворения прозорец насреща, затова не ме видя. Бавно пристъпих към нея през сивкавата студена мъгла. Когато приближих, забелязах, че ваната е пълна със синьо-зеленикава вода… която прави мехури и кипи, сякаш отдолу бумти буен огън. Водата се плискаше през ръба на ваната и аз отскочих назад, когато част от нея попадна върху крака ми. Но и водата, също като парата, която се виеше над нея, беше студена. Достатъчно бе да изстине с още няколко градуса и Вила вече щеше да седи в леден блок.