След минута беше пристигнало ново писмо.
„Извини ме за добронамеренията, но въпреки това твърде неподходящ израз на поощрение. Написала съм го без да мисля. Късмет!“
На мен късмет не ми трябваше. Единственото, от което се нуждаех, беше друг живот. Но тъй като това нямаше как да стане, реших да се възползвам максимално от тая нелепа ситуация и да бъда ако не незабравима, то поне представителна. Не заради шансовете да ме приемат в „Бейтс“. Исках да направя колкото е възможно по-добро впечатление на човека на госпожица Мълиган, та той или тя да напише добра препоръка и моята консултантка по професионално ориентиране най-после да се кротне. После все щях да измисля някаква причина, за да не си подам документите.
Набързо се преоблякох; сложих си тясна черна пола, искрящо бяла риза и подходяща черна кашмирена жилетка с перлени копчета. После сгънах униформата и якето и ги напъхах в раницата, вързах си косата на конска опашка и се надвесих над мивката.
„Толкова съжалявам… Не ми е никак лесно да напиша това…“
Тъкмо се бях навела да си наплискам очите, когато погледът ми попадна на нещо, което приличаше на принтиран имейл. Листът лежеше сгънат в единия край на мивката, а хартията беше тънка и протрита от употреба.
„Искаше ми се всичко да е различно… явно не ни е било писано…“
Момчето, което беше в тоалетната преди мен. Явно това съобщение се отнасяше за него и беше причината да е толкова разстроен. Гузна, че макар и неволно научих нещо толкова лично, аз побързах да отклоня поглед и набързо подсуших лицето си с една от хартиените кърпи.
На вратата се почука. Вдигнах раницата, после сгънах още веднъж принтирания имейл, така че да се вижда само бялата страна на листа, и го напъхах зад автомата за течен сапун. Човек, който не го търси специално, трудно би го намерил, но окото на собственика му лесно щеше да го открие.
Сърцето ми замря, когато се върнах обратно в кафенето и видях на масичката срещу тази на момчето да седи мъж с червеникавокафява папка на „Бейтс“. Той четеше нещо на мобилния си телефон и от време на време вдигаше поглед да огледа помещението.
Моят интервюиращ се оказа мъж. Кой знае защо, но докато репетирах отговорите на стандартните въпроси от интервюто, си представях, че срещу мен седи жена. А се оказа и много по-лошо — мъжът беше съвсем млад. Някак щях да преглътна разговор с човек, който би могъл да ми е дядо, но този мъж, облечен в модни, ефектно избелени на места черни джинси и светло бежово вълнено късо палто, беше най-много на трийсет.
Приближавайки към него, се опитах да видя ръцете му. Единственото, на което можех да се надявам, бе да е женен и да е влюбен до уши в съпругата си.
— Ванеса? — Той се изправи, когато наближих, и протегна ръка.
Нито следа от венчална халка.
— Мат Харисън. — Двамата се здрависахме и той дръпна стола, за да седна, като при това удари облегалката на този зад него. Жената, която седеше там, го изгледа остро, но той дори не я забеляза. — Толкова се радвам да се запознаем.
— Аз също. — Седнах, чувствайки се ужасно глупаво в тоалета си на зрял човек, който обаче оставя незабравимо впечатление.
— Да ти поръчам ли нещо? Кафе? Чай? Кексче?
— Не, благодаря. — Улових погледа на Пейдж от другия край на кафенето. Тя все още чакаше на бара да изпълнят поръчката ни. Когато ме зърна, тя вдигна поощрително палец нагоре.
— И така — започна той, като седна отново и скръсти ръце върху масичката, — последна година значи. — Изгледа ме подканящо, сякаш очакваше да му съдействам.
— Аха.
— Катрин каза, че си отлична ученичка.
— Справям се.
— И скромна при това. Това е приятна изненада.
Масичката беше малка и той седеше толкова близо, че усещах неговия афтършейв. Опитах да се дръпна колкото може по-назад, но масите и столовете бяха така гъсто наредени, че нямаше къде да мръдна.
— Нека първо ти разкажа за моето следване в „Бейтс“ — продължи той. — После можеш да ми задаваш всякакви въпроси.
— Звучи страхотно, господин Харисън.
— Само Мат, моля. Господин Харисън е възрастен човек, който отрупва къщата на родителите ми с реликви от Войната за независимост на САЩ13.
Слушах го с половин ухо как разказва за подаването на документи, интензивността на лекциите, каква е възможността да се попадне в отделните факултети и шансовете да си намеря работа след това. Не че имаше някакво значение, но не ми каза нищо ново, което вече да не знам от Саймън. Този монолог обаче ми спестяваше усилието да говоря, за което бях особено благодарна.
13
Американската война започва като битка между Кралство Великобритания и Тринайсетте бивши британски колонии на Американския континент и завършва като война, завладяла Американския и Европейския континент. — Бел.прев.