Една ръка улови моята и два дебели пръста развяха петдесетдоларова банкнота.
— Добрият бакшиш дава добри резултати — каза мъжът на съседния стол, докато леко придържаше лакътя ми. Сигурно беше към петдесетте и челото му лъскаше под козирката на омазнената шапка на „Ред сокс“14.
Когато погледите ни се срещнаха, той ми намигна.
Стомахът ми се сви. Погледнах към бармана, но той само вдигна рамене, сякаш не го интересуваше какво ще направя, затова се дръпнах назад.
— Благодаря… Но утре и без това ще намина, за да видя дали не е тук.
Каквато и да беше причината за отмаляването, явно солената вода и сокът от водорасли действаха бързо, защото главата ми беше удивително бистра, когато се върнах при Саймън. Щом седнах срещу него, веднага видях палитрата от емоции, преливащи върху лицето му — тревога, ревност, любов — започнах бързо да говоря, преди мисълта за неговата реакция да ме е обезкуражила.
— Видях я.
— Нея ли? — Веждите му хвръкнаха нагоре. — Коя?
— Зара.
Той сведе глава.
— Ванеса…
— Знам, мислиш, че е невъзможно. — Наведох се към него. — Сигурен си, че са мъртви и че повече не трябва да ги мислим. Само че, Саймън… аз я видях. Точно тук, в това кафене. Затова припаднах. Защото, както всичко уж беше приключило, така в следващия момент тя се появи.
Посегнах към ръката му. Той не я отдръпна, но пръстите му не помръднаха, когато вплетох моите в тях.
— И друг път съм я виждала. Имаше пътна злополука с един автобус и в репортажа по телевизията, кълна се, я видях да говори с един полицай. Открихме нашата лодка в залива, намерих весло в старата й спалня и…
Млъкнах, когато той издърпа ръката си изпод моята. После бръкна в една кожена чанта, която не бях забелязала досега, и извади сгънат вестник. Остави го на масата и веднага разпознах оформената като котва първа буква в името.
— „Херълд“? — казах и сърцето ми изпърха. През последните дни не бях влизала в сайта на вестника, защото се страхувах какво мога да прочета там.
Вестникът стоеше като стена между нас. Нито той го разгърна, нито аз направих опит да го направя. Дори да бях опитала обаче, едва ли щяха да ми стигнат силите; чувствах се вцепенена като покритите тела от черно-бялата снимка на първа страница.
— Според статията — започна Саймън, а гласът му звучеше уморено, с примирен тон — двама любители на екстремни гмуркания открили цепнатина в леда близо до Скалите на Хиона и се спуснали по нея до „подводната кошара“ — изразът е на репортера, не мой.
— Кошара за какво? — попитах, или поне си въобразявах, че съм попитала. Мислите ми отново се завихриха в спирала и не бях сигурна дали въпросът е прозвучал само в главата ми, или съм го произнесла на глас.
— Най-малко осем мъртви жени, приковани в леда, а може и да са повече. Кислородът на гмуркачите бил на привършване и се наложило бързо да изплуват.
— И тези… жени… Те са…?
— Не зная. Още не са идентифицирани. Поне не официално.
Затворих очи, опитвайки се да осмисля новината. Когато отново погледнах, вестникът беше изчезнал. Ръцете на Саймън отново бяха върху масата с обърнати нагоре длани. Стиснах ги и този път пръстите му автоматично се свиха около моите.
— Обичам те.
Думите му се забиха като кинжали в гърдите ми.
— Саймън…
— Моля те. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кратка тъжна усмивка. — Толкова дълго чаках да го кажа пак. Не е нужно да ми отговаряш… Просто нека поседим още малко така, става ли? Не ме отхвърляй веднага.
Не желаех да го отхвърлям. Исках да му отговоря, защото и аз го обичах — много по-силно, отколкото изобщо предполагах, че съм способна да обичам някого. Исках да избягам с него там, където никой няма да ни открие — да си говорим, да се смеем и да се целуваме ден след ден, чак до края на дните си. Но това беше немислимо. И за двамата. Онова, което той изпитваше, което си мислеше, че изпитва към мен… не беше истинско. А аз го обичах прекалено силно, за да му позволя да пропилее живота си напразно.
— Този уикенд се канех да обсъдя с теб и още нещо — каза.
Вдигнах поглед от сплетените ни ръце. Без очилата очите му бяха още по-тъмни, по-топли.
— Университетът в Бостън има страхотен научен факултет.
Не зная какво съм очаквала да чуя, но определено не беше това.
— Е?
— Преподавателите са най-добрите, а изследователската им работа е наистина впечатляваща.