— О, не! — ахнах веднага.
Според информацията в неговия профил, Колин Милтън Купър от „Айви Трейлс“ беше ученик в „Хоторн“. Но не това ме порази най-много.
А неговата снимка. Защото, както излизаше, аз бях сред онези, които са имали късмета да познават една от най-светлите и приветливи личности, украсявали някога общността на „Хоторн“. Не отблизо, но достатъчно, че да разпозная къдравата му кестенява коса и зелените очи.
Колин Милтън Купър беше момчето от тоалетната в „Бийнъри“. Онзи, който плачеше и чийто мейл открих забравен при умивалника в тоалетната.
— Скочи от моста.
Подскочих на стола.
— Извинявай. — Паркър се надвеси над компютъра с чаша кафе в ръка. — Стори ми се, че искаш да знаеш какво е станало.
С разтуптяно сърце се облегнах назад и посегнах към мишката.
— Само така ти се е сторило.
— Доколкото схващам, получила си ограничителния мейл от „ел президенте“.
Излязох от пощата си и затворих търсачката на Гугъл.
— Странно е от какви неща се страхуват.
Тъкмо се канех да изляза и от страницата на „Айви Трейлс“, но нещо в неговия тон ме възпря.
— Какви например?
Той заобиколи и седна на ръба на бюрото.
— Нали знаеш какво казват за черния пиар?
— Че няма такова нещо? Защото всяка реклама е добра реклама.
Паркър кимна.
— А знаеш ли какво казва Хоторн15?
Внезапно осъзнах, че виждам единствено неговите очи, вперени в моите. Не можех да мисля за нищо друго — дори за отговор на въпроса му.
— Убий, или ще бъдеш убит. Затова са и имейлите, и срещата на преподавателите в ранни зори. Искат да запазят тая история в тайна колкото се може по-дълго, преди да я е надушила пресата.
— И каква е тая история? — попитах, разкъсвайки се между желанието да я науча и нищо да не знам.
Той кимна към екрана на компютъра, откъдето продължаваше да се усмихва Колин Милтън Купър.
— Отборът по гребане на Масачузетския технологичен институт бил на тренировка рано сутринта и открили бедния Колин на брега на река Чарлз.
Сведох поглед към скута си и започнах да си играя с ръкава на пуловера, представяйки си как Саймън гребе по езерото Кантака.
— Откъде знаят, че е скочил? — попитах. — Някой видял ли го е? Може да е паднал, или пък…
— Оставил е бележка. На моста „Лонгфелоу“. Била прикачена към един бял балон, привързан за стъклено преспапие.
Очите ми се навлажниха за хиляден път тази седмица.
— Май някаква мадама му е изпила соса. — Той се стовари на стола до мен и кръстоса ръце на тила. — Обикновено така става.
— Откъде знаеш това?
— От баща си. Връзки. Както винаги. — Той извади мобилния телефон от джоба на униформения си блейзър. — Искаш ли да знаеш кое е най-зловещото в цялата тая история?
Не исках, но той вече се беше надвесил към мен, натискайки едновременно с това бутоните.
— Когато го открили, устата му била изкривена. Абсолютно. — Той протегна телефона към мен. — Все едно се смеел.
Вперих поглед в снимката, опитвайки се да си възвърна говора. Усмивката му не беше много широка, не като усмивките на жертвите от миналото лято, но доста приличаше на тях.
— Откъде ти… Как успя…
— Полицаите я изпратили на О’Хеър, той пък я препрати на баща ми, който си остави телефона без надзор, докато вземаше сутрешната си баня в джакузито.
Едва откъсвайки очи от снимката, отместих поглед към компютъра.
Той вече беше плътно до мен. Лактите ни се докоснаха, когато посегнах към мишката. Въпреки че телата ни бяха покрити с няколко слоя дрехи, неговият допир предизвика нещо като електрически удар, който премина по ръката ми и надолу по гръбнака. Ръката ми така се разтрепери, че не можех да задържа курсора достатъчно дълго на едно място, за да затворя снимката върху екрана.
— Извинявай. — Гласът му сега беше много по-мек и внимателен. — Толкова съм глупав. Не знам защо ти показах това.
— Всичко е наред. Просто искам… Изглежда…
Той постави ръка върху моята. Мишката застана на едно място. Едва поемайки си въздух, гледах как курсорът отива към горния десен ъгъл на екрана. Показалецът му се плъзна върху моя и се задържа за кратко там, преди да натисне надолу.
Колин Милтън Купър изчезна.
Преместих поглед от екрана към нашите ръце. Той не махаше своята. Нещо по-лошо — аз също не издърпах моята.
15
Натаниъл Хоторн (1804–1864) е американски писател. Най-известните му произведения са „Алената буква“ (1850) и „Къщата със седемте фронтона“ (1851). Централна тема в творчеството му е чувството за вина, породено от конфликта между стремежа към лично щастие и ограниченията на обществените норми. — Бел.прев.