Погледът ми се задържа на предпоследното изречение. И още нещо се беше случило през ноември 1993 г.
Аз се бях родила.
— Здрасти, скитнице.
Захлопнах книгата.
— Кейлъб! Здрасти!
Идваше от раздела с DVD. Очаквах щом приближи, да ме затрупа с въпроси за раздялата със Саймън, но той само се усмихна и ме целуна по бузата.
— Саймън не ми каза, че ще идваш през почивните дни.
Явно това не беше единственото, което Саймън е премълчал пред него. Кейлъб едва ли щеше да е толкова приветлив, ако знаеше, че двамата с брат му вече не сме заедно.
— Стана непредвидено — отговорих. — Пейдж искаше да се види с Бети и аз реших да дойда с нея.
— Хубаво. — Той кимна към книгите пред мен. — Не знаеш ли вече достатъчно, че и сама да напишеш книга за Уинтър Харбър?
— Едва ли някой ще иска да я прочете — пошегувах се.
Той сведе поглед и усмивката му помръкна.
— Ами ти? — попитах. — Защо си в библиотеката в такъв слънчев есенен ден?
— С момчетата сме запланували киновечер. Тукашната колекция е удивително добра.
Кимнах, без да зная как да продължа разговора. С Кейлъб се знаехме отдавна и го чувствах близък заради връзката му с Джъстин, но след като отношенията ни със Саймън се промениха, ми беше трудно да говоря и с него.
— Колко смяташ да останеш? — попита той след проточилата се пауза. — Какво ще кажеш за закуска утре?
— Мисля, че ще тръгнем много рано. Става ли да го отложим за следващия път?
— Дадено. — Той погледна часовника си. — Никак не обичам да си тръгвам набързо, но преди десет минути трябваше да съм в яхтклуба. Заливът се разтопи и клиентите нямат търпение да пуснат лодките си пак на вода.
— Разбирам. — Станах да го прегърна за довиждане и чак тогава си дадох сметка какво всъщност каза. Щом видя как застинах на място и кръвта се качи в лицето ми, той бързо пристъпи към мен.
— Не знаеше ли? — тихо попита.
Опитах да поклатя глава, но това се оказа не по силите ми.
— Миналия уикенд тук беше страшна жега. Колкото беше останало от леда, всичко се разтопи.
— Ти видя ли… — изшептях. — Някой дали…
— Никой нищо не е видял. Просто защото няма нищо за гледане.
— Точно така. — Пак се опитах да кимна. — Знам.
— Ванеса, ти знаеш какви бяха намеренията на Зара към мен. Ако тя някак беше оцеляла… Не мислиш ли, че ще съм първият, когото ще се опита да открие?
Очите ми се насълзиха — отчасти, защото беше прав, но и защото звучеше толкова спокойно, така уверено, че ми напомни за Саймън.
Той протегна ръце и аз пристъпих към него. Стояхме прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпна назад. Докато се отдалечаваше, бегло ми се усмихна и подхвърли през рамо.
— Най-добре е тоя мой брат да не те изпуска от очи.
При тези думи съвсем щях да изгубя самообладание, но точно тогава мобилният ми телефон завибрира. На два пъти го изпусках, защото пръстите ми бяха хлъзгави от пот, най-накрая обаче успях да го измъкна от джоба.
„В., баба Би се обади. Разстроена е и иска тази вечер да е само с мен, за да поговорим. Чувствам се ужасно, но какво да правя? хо16“
П., не С.
Строполих се обратно на стола и отговорих на съобщението.
„Споко. Дано тя е ОК. Оставам в къщата на езерото. До после.“
След секунда телефонът отново завибрира.
„Видях те в града. Тая вечер съм тук. Да разпуснем?“
ГЛАВА 18
Съгласих се да се видя с Паркър по три причини. Първата беше проста: не исках да оставам сама. Пейдж беше с Бети и дори да отидех у тях с намерение да стоя настрана, за да не преча на разговора им, знаех, че Пейдж ще настоява да се включа.
Това означаваше, че трябва да се махна, което водеше до втората причина: на Паркър не влияех като на другите момчета. Вярно, натискахме се край реката, но тогава го мислех за Саймън, пък и — както знае всяко подготве в Ню Ингланд — той не може да откаже на нито едно момиче, ако то му се нахвърли. Стига да внимавах, тая вечер нямаше опасност да се стигне до такава конфузна ситуация, а и нямаше да ми се наложи да отбивам нежелани прояви на мъжко внимание.
16
Във възприетия при есемесите език това е символът за „прегръдки и целувки“. — Бел.прев.