— Точно така. — Хвърлих поглед към бара и вратата на кухнята зад него.
— Вече всичко е ясно.
Пейдж ми подаде „Глоуб“. Нямаше как да подмина водещото заглавие: „Телата на четиримата безследно изчезнали от отбора на Бостънския университет открити при Лоуган“.
— На летището? — попитах.
— Носели се по водата в края на пистата. Двама пилоти ги забелязали миналата нощ.
Взех вестника и бързо прелистих страниците.
— Пише ли как са изглеждали, като са ги открили? Дали са се…
— Не, нищо не пише — отговори Пейдж.
Въздъхнах леко с облекчение. Ако всички са били усмихнати в смъртта си, нямаше как да не го споменат в статията. Картинката беше твърде гротескна, а детайлът — прекалено ценен, за да го пропуснат. Сгънах вестника и го пъхнах под подноса — да не бие на очи.
— Докато беше с Бети този уикенд, тя не спомена ли случайно…
Пейдж взе чашата студен чай и започна да върти в ръцете си парченцето лимон, забучено на ръба.
— Не каза ли дали нещо… особено… не се случва? Или пък че долавя неща, които не би трябвало да чува?
Пейдж взе захарницата, обърна я над чашата и започна задълбочено да изучава струята от бели кристалчета, които се сипеха в чая.
— Извинявай — казах, — знам колко неудобно се чувстваш. Аз просто…
— Не мислиш ли, че бих ти казала веднага, ако има нещо, което трябва да знаеш?
Отдръпнах се назад. Пейдж никога не ми беше говорила с такъв тон.
Лицето й веднага се сгърчи.
— Прости ми, такава съм идиотка. Просто беше тежък уикенд. Както ти казах и докато пътувахме насам, Бети беше много емоционална, което и мен ме развълнува… Предполагам, още не съм готова да говоря за това.
— Не си длъжна да говориш за каквото и да било. Аз съм идиотът в случая. Но винаги автоматично се сещам за нея, когато стане нещо такова. — Кимнах към ъгълчето на вестника, което се подаваше изпод подноса. — Въпреки че е глупаво и съвсем нелогично. Просто е по-силно от мен.
Звукът на счупено стъкло ни накара да подскочим на местата си. Сещайки се за свръхдозата кофеин на Вила и как това я накара да разпилее салфетките, аз скочих, готова да й помогна да събере каквото е изпуснала този път и да я попитам по-настоятелно откъде знае коя съм.
Но не беше Вила, а барманът — същият, който ми донесе чашката със сок от водорасли.
— Естествено — каза той, вдигайки ръце във въздуха. — Това е направо върхът след всички ония хора, които неистово звъняха на семействата си и зарязваха храната си недоизядена и неплатена.
Мърморейки под нос, той грабна метлата и започна да мете. Огледах кафенето, отидох на бара, изминах го по цялата дължина и надникнах към кухнята.
Вила не се виждаше. Но всички останали от персонала бяха там.
— Ванеса! — извика Пейдж, когато се отправих към вратата. — Къде отиваш?
— Връщам се след минутка — отговорих през рамо.
На тротоара се огледах и в двете посоки и като не видях Вила пред кафенето, свих в тясната уличка малко по-надолу, стрелнах се между мръсните тухлени стени и побягнах. Само една тясна ивица паваж делеше напрегнатия трафик по улицата и онова, което се случваше от другата страна, но високите огради не позволяваха да видя гърба на „Бийнъри“. Продължих да вървя, заобикаляйки кофи за боклук и контейнери с отпадъци, и отново излязох на тротоара. Без да обръщам внимание на лъстивата усмивка на мъжа на средна възраст, който миеше прозорците на пицарията от едната ми страна, завих наляво и едва не налетях на друг мъж.
Той беше с гръб към мен, но разпознах къдравата бяла коса, която ограждаше главата му, и червената жилетка, провиснала под ръба на сакото.
Баща ми беше в центъра. Посред бял ден. Въпреки че на закуска ни разказа за удивителната лекция върху Торо17, която се кани да изнесе в десет часа.
Лекциите му траеха поне по един час, а сега беше малко след единайсет. Дори да беше съкратил изложението си, нямаше как да стигне от „Нютън“ дотук толкова бързо.
Тъкмо се канех да му се обадя, когато той вдигна ръка и помаха на някого отпред. Повървях още няколко крачки след него, прилепена към стената, та да хлътна в първия вход, ако се обърне.
„Сигурно ще се види с мама, казах си. Или пък с някой колега. За уговорена в последния момент среща за обяд.“
Когато той най-накрая спря, аз се озовах пред витрината на магазин за винтидж облекло. На тротоара отпред имаше дълъг щендер с окачени на него зимни сака; взех едно розово късо палто, вдигнах го отпред, за да скрия лицето и тялото си от кръста нагоре, и надникнах иззад него. На спирката на автобуса имаше струпани доста хора и закриваха гледката, но в пролуките между главите и раменете им все пак успявах да зърна по нещо.
17
Хенри Дейвид Торо (1817–1862) е американски писател, поет, историк и философ, станал известен с „Есе за гражданско неподчинение“, в което призовава за индивидуална съпротива срещу държавата. — Бел.прев.