„Скъпи Филип,
Това е последното съобщение, което получаваш от мен. Двете с Ванеса напускаме Уинтър Харбър. Знам, че ти, както и аз, искаш само най-доброто за нея. Точно заради това заминавате… и заради това не мога да ти кажа къде.
Благодаря ти. Ти ми направи необикновен подарък, за който ще съм ти вечно признателна.“
— Само това ли е? — попитах. — Тя просто си е тръгнала?
— Опита се. За щастие имаше малък бизнес и беше оставила на служителите си телефон за връзка, на който да я открият в случай на нужда. Когато отидох, за да опитам да я спра, успях да омая нейните хора с някакви тривиалности от Емерсън18 и те й се обадиха. Тя ми затвори, но полицията в Уинтър Харбър откри адреса по телефонния номер. Намерих ви в малък апартамент в Монреал.
— Ходил си чак до Канада?
— Не можех да изоставя единствената следа, с която разполагах. Освен това се притеснявах, че съм я подплашил с обаждането си и тя пак ще се премести.
Докато си го представях как прекосява Ню Ингланд и пресича границата, се почувствах странно развълнувана. Значи го е било грижа за нас. Макар неговите подбуди преди и след раждането ми на моменти да изглеждаха малко объркани… все пак вярвах, че винаги го е било грижа за мен.
— Когато открих Шарлот — продължи той, — тя ме изправи пред избор. Или да се върна и повече никога да не ви видя, или да те взема със себе си, за да те отгледам тук, в Бостън. Според нея второто беше по-добрият вариант за теб. Тя обаче каза, че не ме е молила за това, защото не е искала да разбие семейството ми. Когато й казах, че с теб семейството ми ще е още по-пълно, тя се съгласи да те даде. Единственото й условие беше повече никога да не те вижда, защото не би могла да понесе болката от повторна раздяла.
— Това ли беше единственият ти избор? — попитах. — Ами съвместно попечителство?
— Не, само един от двата варианта, за които ти казах. Тя обикновено не беше толкова категорична, но по този въпрос ми даде ясно да разбера, че нямам друг избор. Обясни, че го прави заради твоята безопасност — не само заради твоето щастие или благополучие, но и заради твоята безопасност. И аз й повярвах. Предположих, че сигурно има бивш приятел и се страхува той да не направи нещо опасно, ако разбере за нас. За теб. — Той ме загледа настоятелно, докато не отвърнах на погледа му. — Единственото по-страшно нещо от това да не те видя никога вече през живота си, беше опасността нещо да се случи с теб. Нещо, от което няма да мога да те предпазя.
— И тогава ме взе със себе си. — Отместих поглед към старите речници, заставяйки се да не плача.
— Така направих. — Той замълча. — И двамата с теб познаваме майка ти… Жаклин… С нея невинаги е лесно. Но, Ванеса, тя се влюби в теб още от пръв поглед. Естествено, между нас имаше скандал, когато й казах за теб и Шарлот след заминаването ви от Уинтър Харбър, и тя ме изгони от къщи за седмица. Но колкото и да е била ядосана или разочарована от мен, това никога не е било насочено срещу теб. Когато й казах, че имаш нужда от истински дом, тя направи всичко възможно да ти го осигури.
— Просто така? — прошепнах.
— Просто така.
Когато го каза толкова естествено, сякаш се подразбираше от само себе си, вече знаех, че е истина.
— Ами Джъстин?
— По това време тя нямаше и две годинки. Нямаше как да помни първата година от твоя живот, дори ти да беше живяла с нас от самото начало.
— А Шарлот?
— Тя се върна в Уинтър Харбър. — Погледът му спря на картичката, която продължавах да стискам. — Седмица по-късно стана пожар. В нейното магазинче, посред нощ.
Видях устните му да треперят. Изкуших се да го прегърна, но устоях.
— Представа нямам защо е била там толкова късно — продължи той. — Никой друг не е имало. Най-вероятно е заспала, защото така и не се е обадила на 911. Когато случаен минувач видял дима над дърветата и се обадил на службите, вече било твърде късно. Сградата, заедно с Шарлот в нея, била сравнена със земята.
Почувствах тъпа болка в гърдите, сякаш сърцето ми се свиваше от състрадание. Вече знаех какво се е случило, но когато го чух от Големия бащица и почувствах неговата мъка, то стана много по-истинско.
— Няколко месеца по-късно — продължи татко, посягайки отново към дървената кутия — получих ново съобщение.
18
Ралф Уолдо Емерсън е американски мислител и писател, чиято философска проза граничи с поезията. — Бел.прев.