— Не — отвърнах прекалено оживено, кимайки към камионетката. — Просто съм гладна. Имате ли кифлички?
— Оттатък улицата има хлебарница.
— Да, но там кифличките са отпреди няколко часа. А вашите сигурно току-що са извадени от фурната.
Тя бавно ме огледа с подозрение. После явно прецени, че съм просто досадна, а не заплаха, и ме подмина.
— Това е частен вход. По-добре не се навъртай наоколо.
Стоях на две крачки от алеята, затова продължих малко по-нататък по тротоара. После извадих една книга от раницата си, опрях се на стената и си придадох вид, че чета, докато чакам някого. Всеки път, щом чуех стъпки по алеята или пък вратата на камионетката да се отваря, надзъртах иззад ъгъла. Следващият служител от бърза помощ, когото видях, също беше жена, следвана от възрастен, очевидно женен мъж.
Четвъртият обаче се оказа обещаващ. Беше млад, вероятно в началото на двайсетте, а на левия му безименен пръст не се виждаше халка.
— Извинете! — извиках, сменяйки книгата с тетрадка и химикалка.
— Казвай! — Горната половина на тялото му оставаше скрита зад отворената врата на камионетката, докато търсеше нещо на предната седалка до шофьора.
Изчаках да се уверя, че наоколо няма никой друг, преди да се реша да изляза на алеята. Той приключи с онова, което правеше в камионетката, измъкна се навън и затвори вратата.
— Здрасти! — Хвърлих му нещо като дружелюбна и приканваща усмивка.
Отначало това проработи — той отвърна на усмивката ми и дори направи крачка към мен. После обаче сви устни, като си спомни къде се намира.
— Нямаш работа тук — каза.
— Но аз точно вас чаках.
Тъкмо се канеше да ми обърне гръб, но се забави.
— Мен ли?
— Правя проучване за една статия. В „Глоуб“. — Това си беше чиста лъжа, но поне не носех училищната униформа.
Той видимо продължаваше да се колебае, но поне спря, за да ме изслуша.
— На каква тема?
— Необичайни смъртни случаи в околността — специален материал за Хелоуин. Досетих се, че като един от най-добрите екипи на Бърза помощ в Бостън трябва да сте видели доста необикновени неща.
Това беше още по-голяма лъжа. Той също носеше престилка от пекарната и за разлика от жената, с която първо разговарях, табелката на Бърза помощ не се виждаше. Тогава първото подозрително нещо можеше да е откъде знам, че е в екипа на Бърза помощ. Очаквах пак да ме скастрят.
Но това не се случи.
— Наистина е така — отговори той, очевидно поласкан. Облегна се на камионетката и кръстоса ръце на гърдите. — Наистина ли си репортер?
Дъхът ми секна.
— Прекалено си красива, за да седиш по цял ден зад компютъра и да пишеш.
Кокетно се засмях. Това съвсем го разтопи и той веднага взе да изрежда различни случаи на убийства, самоубийства и комбинация между двете. Преструвах се, че си водя бележки, като от време на време му се усмихвах и пристъпвах още по-близо към него. Нито един от тези разкази обаче не се отнасяше за последните смъртни случаи в града, затова реших леко да му подскажа.
— Ами момчето, което скочи от моста преди няколко седмици? — казах. — Онова, дето беше оставило предсмъртна бележка и балон.
— О, в това нямаше нищо необичайно. Гаджето му го зарязало и той не могъл да преживее без нея. — Мъжът ми смигна. — Съвсем разбираемо, щом става дума за момичета.
Стомахът ми се сви.
— И не са открили нищо… необичайно… при него, когато е бил намерен? Никакви странни следи, или изражение, например.
— Не, доколкото си спомням.
— А какво ще кажете за злополуката с автобуса с атлетите от Бостънския университет? И там ли нямаше нищо необичайно?
Той поклати глава.
— Откриха и последните четирима, които се смятаха за безследно изчезнали, а останалите се възстановяват доста бързо в болницата. Тъжна история, но и в нея няма нищо необикновено.
Пристъпих още една крачка към него и сложих ръка на рамото му.
— Дочух, че при определени обстоятелства хората умират с разтеглени в усмивка устни. Все едно са били много щастливи в последния си час. Да сте попадали напоследък на такива жертви?
— Сега, като го спомена, се сещам, че оня, дето скочи от моста, не изглеждал чак толкова нещастен, когато са го открили. — Той погледна предпазливо през рамо и се надвеси към мен. — Само между нас да си остане, но някакъв току-що се е удавил в баровския басейн на това училище. Когато го извадили, бил ухилен като Чешърския котарак20.
20
Персонаж от „Алиса в Страната на чудесата“, който има способността да изчезва, докато накрая остане само усмивката му. — Бел.прев.