— Научих достатъчно за теб и знам, че няма да ме принудиш насила. Бруталността те обижда.
— Кой знае? — Той се усмихна невесело. — Може да се науча да я харесвам.
Тя поклати глава.
— Не и ти. Дори когато ми беше най-ядосан, ти не ме нараняваше.
— И така, ти зарязваш плана си, според който трябваше да ме принудиш да променя намеренията си?
— Разбира се, че не. Но това не означава, че трябва да остана в леглото ти. Очевидно е, че по този начин не мога да те разколебая. Ти сам ми каза това. — Тя направи кратка пауза, а после бързо каза: — Но не съм сигурна, че напълно ти вярвам. Мисля, че сега ще ти бъде много по-трудно да убиеш баща ми.
— Не разчитай на това.
Но тя трябваше да разчита на това. Трябваше да вярва, че е постигнала нещо и че тези няколко седмици на лудост не са били чисто отдаване на удоволствието.
— И въпреки че съм твоя заложница, съмнявам се, че ще ме хвърлиш в тъмницата, когато стигнем в Морланд. Докато съм свободна, имам шанс да спася баща си.
— И да ме използваш за тази цел?
— Никога не съм те лъгала относно намеренията си.
Устните му се изкривиха.
— Не, не си. Използвай ме и си отивай. Нали точно така трябва да постъпиш?
— Да.
Искаше й се вече разговорът да свърши и той си отиде. С всяка изминала минута болката ставаше все по-силна.
— Така трябва да постъпя.
— Но ти не вървиш спокойно, ти бягаш като подплашен заек.
— Щом искаш, мисли така.
— Знам, че е така. — Погледът му я изгаряше. — И няма да ти позволя да го направиш. Ще се върнеш в леглото ми до седмица.
Тя поклати глава.
— Ще се върнеш. — Гласът му стана по-дълбок, преливаше от чувства. — Ще се върнеш.
Неговата решителност започваше да разколебава малкото самообладание, което все още успяваше да запази.
— И как ще ме принудиш? Предполагам, че отново ще ме заплашиш, че ще вземеш Лани в леглото си вместо мен?
— По дяволите, знаеш, че не искам Лани. Това е само между нас двамата. Ти ще дойдеш при мен, защото искаш да го направиш, защото трябва да го направиш. Имаш нужда от онова, което става между нас. — Той се усмихна мрачно. — Аз ще те чакам. Стаята ми в Морланд е много по-голяма от тази каюта, но ти няма да забележиш разликата. За нас ще бъде все едно.
Същата топлина, жар, същата остра необходимост, същото диво сливане. Не, тя никога вече нямаше да може да се върне при него. Беше прекалено опасно.
— Пусни ме да си вървя.
След миг ръцете му внезапно се отпуснаха и паднаха от двете страни на тялото му.
— Не за дълго. Веднъж ти казах, че няма да ти позволя да си отидеш от мен.
Тя отстъпи крачка назад и дълбоко си пое въздух. Беше разтърсена. Почти беше дошъл краят на тази болезнена сцена. Той не се беше отказал, но поне за момента беше приел отхвърлянето.
Тя се отправи към каютата си. Вървеше по палубата с гордо изправен гръб и с високо вдигната глава. Чувстваше погледа му върху себе си. Изкушаваше се да погледне през рамо. Знаеше какво ще види: гняв, разочарование, болка и онези несъмнени упоритост и решителност, които той винаги успяваше да запази. Противопоставянето беше достатъчно трудно. Тя не искаше да запази такъв спомен за него. Не искаше лицето му вечно да я преследва.
Беше го направила. Връзката беше скъсана. Беше премахнала всякаква възможност за предателство.
Трябваше само твърдо да следва намерението си и всичко щеше да бъде наред.
— Трябва да призная, че този начин за слизане от борда ми допада повече, Джеърд — каза Брадфорд, докато гледаше как Каси спокойно води Капу за юздата. — Нервите ми щяха да са опънати до скъсване, ако тя пак трябваше да плува до брега.
— Радвам се, че имам твоето одобрение — язвително се усмихна Джеърд. — Сигурен съм, че на всички щеше да ни е неприятно да ти създаваме неудобства. — Той се извърна от перилата. — Готов ли си?
— Повече от готов. Омръзна ми този морски живот. Когато се наложи да върнеш заложницата си в нейната родина, ще се оправяш без мен. Искам да остана на твърда земя в близкото бъдеще. — Той последва Джеърд към трапа. — Имаш намерение да я върнеш на острова й, нали?
— Не съм мислил за това. Със сигурност няма да го направя, докато тя продължава да има някаква стойност.
— В какъв смисъл? — прошепна Брадфорд.
Джеърд очакваше атаката. Крайно време беше.
— Хайде, кажи го.
— Моля?
— Чудех се кога ще събереш смелост да изразиш протеста си.
— Аз никога не си губя времето. Щом като съблазняването стана свършен факт, нямаше защо да се намесвам. Ти просто щеше да ми кажеш да скоча зад борда.
— То не беше съблазняване. Тя дойде при мен.
— И ти не се опита да я убедиш да остане? — Той поклати глава. — Разбира се, че си го направил. Направи всичко възможно, за да я задържиш. Дори слепец можеше да го види.