— Предполагам, че можем… да яздим заедно.
— Не, предложението не е добро. Трудно е да съблазниш жена, която е на кон. — Престори се, че обмисля предложението. — Макар да не е невъзможно. А какво ще правим, ако времето не е подходящо за езда? Няма значение, ще измисля нещо.
Отстъплението беше съвсем незначително, но тя веднага беше обзета от съмнения.
— Може би не трябваше да…
— Хайде — прекъсна я той. — Има скала точно пред нас. Не позволявай на Капу да излиза извън пътеката, защото, в противен случай, ще паднеш от няколко метра височина!
— Капу може да избягва опасностите. Аз просто ще му покажа ръба на скалите.
— Ах, как завиждам на тези прекрасни инстинкти. Понякога си заслужава да вървиш по острието заради тръпката. — Той промени темата. — Снощи си срещнала Жозет. Какво мислиш за нея?
— Няма значение какво мисля. Каза ли й защо съм тук?
— Да. Едва ли можех да мълча, след като си й казала да пита мен. Не споменах за това, колко интимни бяхме на кораба, но й разказах всичко за теб и Лани… и за баща ти.
— И какво… Няма значение, не искам да знам.
— Беше шокирана, разбира се. Тя беше почти бебе, когато я доведох в Морланд и има само смътен спомен за родителите си.
Каси прогони от съзнанието си мислите за обречения дук и неговата съпруга.
— Каза, че е дукеса.
Джеърд кимна.
— Благодарение на терора, няма никой друг, който би могъл да наследи титлата. Както и да е, революционното правителство конфискува имението, така че на нея й остана само титлата.
Ако баща й бе виновен за смъртта на родителите й, това означаваше, че той е виновен и за загубата на наследството й? Ако? Мисълта дойде като че ли от нищото, но Каси знаеше, че тя може само да приспи чувствата й. За първи път подлагаше на съмнение невинността на баща си. Не биваше повече да го прави. Единствено вярата можеше да й помогне и да я подкрепи.
— Сигурна съм, че ти ще се погрижиш нищо да не й липсва.
— Опитваме се. — Той направи недоволна гримаса. — Но Жозет не се нуждае само от храна и подслон. Беше далеч по-лесно, когато беше малко момиченце и бягаше из замъка. Тогава се интересуваше само от коне и от лодката си.
— Лодка?
Той погледна към огромния сив океан.
— В случай, че не си забелязала, ние живеем до самото море. Жозет имаше малка лодка, която се научи да направлява още на осем години. Когато не язди, тя е в морето.
— Но тя прекарва по-голямата част от времето си в училището на лейди Каръдайн. Нима може да има други занимания?
Той стисна здраво устни.
— Необходимо беше да я изпратим на училище.
— Защото не си искал да промениш навиците си, за да й осигуриш дом тук.
— Кой ти каза… — Той поклати глава. — Брадфорд.
— Не е трябвало да се съгласяваш да станеш неин опекун, щом не си искал да се среща с всички онези жени.
— Предполагам, че трябваше да я оставя съвсем сама във Франция — саркастично отвърна той.
— Не съм казала това. Веднъж ми каза, че на всяко действие има и противодействие. Може би, в някои случаи, действията се нуждаят и от пригодяване към съответната обстановка.
— Брадфорд и аз не знаехме нищо за отглеждането на малките момиченца. Направихме всичко, което можахме.
— Като сте я оставили да тича спокойно и да наблюдава вашия разврат.
— Тя не е ставала свидетел на… — той спря, поразмисли малко и след това каза: — много от нещата. А и когато беше дете, едва ли разбираше за какво става въпрос. Тогава беше щастлива. Едва по-късно разбрах, че… По дяволите, бях още момче. Не знаех как да се справя с ролята на опекун.
— Сега вече не си момче, а поведението на Хаваите и на борда на кораба беше неприлично. Ти постоянно се отдаваш на плътски удоволствия. Не виждам да си променил нещо.
Той смръщи вежди.
— Аз не съм монах. Нещата, които правя, когато съм далеч от нея, не могат да й повлияят! — Очите му внезапно се присвиха. — И защо си така искрено загрижена за моето поведение? Самата ти си расла волна като диваче, когато си била малко дете. А според вашата философия съвкуплението въобще не е от значение. Не е ли така?
— Точно така.
Не беше сигурна защо мисълта за Джеърд с друга жена в леглото трябва да я ядосва. Беше разгневена, когато Жозет небрежно спомена снощи, а потвърждението на Брадфорд само беше сипало сол в раната. Хвана се за първия отговор, който й хрумна.
— Но Брадфорд каза, че подобно разюздано поведение е осъдително тук. Осъждането и неодобрението могат да причинят болка, а да причиняваш болка на другите, не е добро.
— Не вярвам, че преживяната от Жозет болка е единствената причина да ме атакуваш. — Той се усмихна. — Но няма да продължа да те разпитвам, защото мисля, че и ти самата не си наясно с причината.