— Онези глупави момичета в училището ми се присмиват, но не защото съм им симпатична. — Тя вирна гордо брадичка. — Но аз не им обръщам внимание.
— Само с добри чувства — повтори Лани. — Обещавам.
Жозет остана дълго загледана в нея.
— Наистина ли?
— Лани винаги спазва дадената дума — каза Каси.
Внезапно на лицето на Жозет грейна дяволита усмивка.
— Тогава това означава, че не бива да слагам хлебарки в супата й, както правя с онези момичета. — Тя елегантно махна с ръка. — И без това е трудно да ги хванеш.
— Да, много е трудно и въобще не си заслужава труда — каза Лани. — Но ти имаш силно въображение. Хлебарките в супата сигурно са много по-отвратителни от жабата, която Каси пъхна в леглото ми, когато за първи път отидох в тяхната къща.
Каси се засмя.
— Аз бях по-малка от Жозет.
Тя и Лани си размениха весели погледи.
— Но и ние си имаме нашата Горгона.
— Наистина ли? — запита Жозет, чието любопитство беше събудено. — И коя е тя?
Лани махна с ръка.
— Каси ще ти разкаже за нея. Хайде, отивайте да яздите.
Каси тръгна към вратата, но Жозет се колебаеше.
— Бих искала… Ти не си като онези другите…
Тя не успя да довърши изречението, а бързо изрече.
— Ела с нас.
Лани беше трогната. Момичето явно беше свикнало да се противопоставя на околните и за него беше почти невъзможно да приеме с готовност някой възрастен. Трябваше ли да приеме поканата? Не, щеше да пречи на двете момичета да се опознаят. На Каси и без това щеше да й е много трудно тук и ако успееше да се сприятели с Жозет, за нея щеше да бъде по-добре.
— Друг път — каза Лани. — Но ти си добре дошла при мене, когато пожелаеш.
Жозет радостно кимна и тръгна към вратата.
Лани се отправи към прозореца, откъдето ги наблюдава, докато пресякоха вътрешния двор. И двете оживено разговаряха. Жозет дори жестикулираше, а Каси усърдно кимаше с глава. Изведнъж Лани се почувства много самотна. Прииска й се да отвори прозореца и да им извика да почакат, защото е променила намерението си. Книгите винаги са й били приятели, но тя се нуждаеше и от компанията на хората в този мрачен замък.
Но не извика.
Извърна се от прозореца и отново взе книгите, които беше оставила настрана, когато Каси и Жозет влязоха в библиотеката. Те двете щяха да прекарат по-добре без нея, а тя щеше да използва времето, за да извика спомените за Шарл и техния дом. Това, че тези спомени все по-често й се изплъзваха, я ужасяваше и изпълваше със страх. В тази студена, мрачна земя й беше трудно дори да мисли за Шарл и за техния живот заедно. Ако Франция беше като Англия, нищо чудно, че Шарл беше щастлив, че е напуснал страната.
И все пак, той все още се придържаше към своя начин на мислене и към своите традиции. Не беше успял да свикне изцяло с живота на острова. Защо? Сега тя разбираше неговата неохота дори още по-малко отпреди.
Защо сега размишляваше над неща, които беше приела преди години? Трябваше да мисли за добрите времена. Трябваше да мисли за нежността на Шарл към нея, за нуждата му от нейното присъствие.
— Може ли да вляза?
Тя се обърна и видя Брадфорд, който стоеше на прага и й се усмихваше. Тази почти момчешка усмивка беше така изненадваща на неговото набръчкано, застаряващо лице.
Трябваше да го отпрати. Нали щеше да съживява спомените си…
— Моля те? — настоя той. — Самотен съм.
Това беше един самотен ден в една самотна земя. Не биваше да се самообвинява за това, че се е опитала да облекчи самотата и на двамата.
— Влез. — Тя се настани в креслото до огъня и разтвори книгата си. — Но не очаквай от мен да те забавлявам. Тази книга е много интересна и не ми се иска да я оставям.
— Каси!
Гласът на Жозет се отрази от лавиците с книги и ехото го усили.
— Аз съм в библиотеката с Лани — извика Каси в отговор.
— Е, тогава и двете ще трябва да дойдете да се срещнете с Роуз.
— Роуз?
Каси и Лани си размениха озадачени погледи. Лани сви рамене и се изправи.
— Идваме.
Слабата жена, която стоеше до Жозет, беше почти на четирийсет години, с чиста и свежа кожа и приятно изражение на лицето. Тя се усмихна, когато Каси и Лани се приближиха.
— А, прекрасно. За мен ще бъде удоволствие да ви облека. — Тя тръгна към стълбището. — Елате в стаята на Жозет, за да ви взема мерките.
Нито Лани, нито Каси помръднаха. Роуз се обърна към Жозет.
— Те ми нямат доверие. Кажи им в какви прекрасни дами ще ги превърна.
И продължи да върви към стълбището.
— Роуз? — Каси отправи въпроса си към Жозет.