Тя се усмихна спокойно и мина покрай него.
— Никаква кухня. Няма да поставям в опасност вашите стомаси. Всъщност мислех на теб да възложа скубането на птиците.
— Довечера дежурен в конюшнята ще бъде младият Джо Бари. — Каси пусна тежката кадифена завеса, която покри решетките на прозореца. — Джеърд можеше да изпрати някой по-възрастен в такава студена нощ.
Лани се засмя тихичко и протегна ръце към огъня.
— Можеше да му кажеш на вечеря. Но имам чувството, че той не би обърнал никакво внимание на твоите оплаквания по отношение на направения от него избор. Ти харесваш това момче?
Каси кимна.
— Той е този, който изпраща съобщенията на Жозет, когато тя е в училището.
Тя прекоси библиотеката и се отпусна на един тапициран с брокат стол, който беше близо до огнището.
— Той може да ме следва навсякъде, но поне го прави по ненатраплив начин. Не като онзи огромен Джек Рамгейл, който ми се мръщи през цялото време. — Тя сложи лакти на коленете си и отпусна тежестта на тялото си върху тях. Втренчи поглед в огъня. — Днес следобед Жозет ме заведе до заливчето, за да видя лодката й.
— И огромният Джек ви последва?
— Толкова отблизо ни следеше, че помислих, че може да ме настъпи по петата. Нима е толкова глупав да си помисли, че ще отплавам, докато той ме гледа от брега?
— Слугите са много предани на Джеърд.
— Но днес ми хрумна нещо — каза тя замислено. — Отвсякъде сме заобиколени с вода. Защо ли не съм се научила да управлявам лодка?
— Ти се интересуваше от яздене на коне. — Протегна ръка, за да попречи на Каси да я прекъсне. — А, не, аз не мога да управлявам лодки. Никога не съм правила нищо такова. Мога само да карам кану. Ще трябва да намерим друг начин, когато му дойде времето.
Когато времето настъпи. На Каси се струваше, че времето за действие никога няма да дойде.
— Снощи сънувах татко.
— Аха, ето защо днес си неспокойна. Хубав ли беше сънят?
— Не.
Беше несвързан кошмар. Баща й беше понесен от тъмен, буен водовъртеж. Протягаше безпомощно ръка, но нямаше кой да го измъкне.
— Трябва да го намерим, Лани.
— И така, ти си готова да скочиш в морето и да плуваш до Франция, за да го намериш. — Тя поклати глава. — Но той може да не е стигнал още до там. Знаеш, че е най-добре да оставим Джеърд да проведе търсенето и после да отидем при Шарл. Сега, когато слугите чакат нарежданията си от мен, съм в по-добро положение и веднага ще разбера, ако дойде съобщение.
— Това е вярно.
Колко странно беше тяхното положение тук, в Морланд: бяха наполовина затворнички, наполовина гости, а от вчера Лани командваше в този огромен замък.
— Но когато дойде времето за заминаване, ние трябва да имаме готов план.
— Не можем да заминем от пристанището, в което пристигнахме. То е твърде близо. Сигурно ще ни отнеме известно време и да се снабдим с билети. Брадфорд спомена, че на около десет мили южно от тук се намира друго по-малко пристанище. То също е възможност.
— Ще попитам Жозет за него.
Сега, когато имаше задача, която трябва да изпълни, тя се развесели. Лани беше права — не можеше да пилеят оскъдните си средства в Париж. Трябваше да останат тук, докато Джеърд получи съобщението. Тя се изправи на крака.
— Време е да се преоблечем за вечеря.
— Ти отивай първа. Аз имам още малко време и ще остана тук. — Сбърчи нос. — Нямам нужда да измивам от себе си миризмата на кон.
Каси се отправи към вратата, но се спря пред нея.
— Лани…, ти сънуваш ли татко?
— Не много често. Рядко сънувам, но обикновено сънищата ми са хубави. — Тя се усмихна. — Той прави онова, което смята за правилно. Каси. Господ ще бъде с него.
Каси би искала да бъде също толкова сигурна. Снощният кошмар я беше изплашил. Господ не беше с онова бедно същество, във водовъртежа.
— Това е било само сън, Каси — каза нежно Лани. — Ако сънуваш нещо друго, ела при мен и ще поговорим.
Да, щеше да изтича при Лани, както правеше, когато беше малко момиченце и всичко щеше да е наред. Сега проблемите бяха по-големи, сънищата — по-кошмарни и тя трябваше сама да се справя с тях. Лани си имаше своите собствени грижи. Насили се да се усмихне.
— Сигурна съм, че повече няма да сънувам кошмари, в които да е замесен татко.
Глава 12
1 октомври, 1806 година Париж, Франция
— Мосю Давид е в салона, мосю Бонел — каза Гастон и отвори входната врата, а после взе шапката и ръкавиците на Раул. — Тук е още от сутринта. Казах му, че ще трябва да чака доста дълго време, но той настоя, че трябва да ви види възможно най-скоро.