— Нима? Наистина съм поласкан. Мосю Давид рядко се безпокои за обикновените смъртни, откакто Наполеон стана негов покровител. — Той се отправи към салона. — Надявам се, че си го посрещнал както подобава.
Слугата енергично закима с глава.
— Но, разбира се, мосю. Той наистина е велик човек и прекрасен художник.
Устните на Раул се извиха в усмивка. Хората от простолюдието вярваха, че онези, които стоят близо до Наполеон или Робеспиер, са също велики като тях. Но той знаеше, че най-умни са хората, които стоят зад трона, а не на него. Отвори вратите на салона, които бяха изящно гравирани.
— А, Жак-Луи, колко се радвам да те видя. Ако ме беше предупредил, че ще дойдеш, аз, естествено, щях да отложа посещението си.
— Аз самият не знаех. — Давид се изправи на крака. — Тази сутрин имах посетител.
Раул вдигна вежди.
— Наполеон?
Давид направи нетърпелив жест.
— Щях ли да тичам при теб, ако беше Наполеон? Не, беше някой друг. — Направи пауза. — Шарл Девил.
Раул внимателно запази изражението на лицето си непроницаемо.
— Каква… изненада. Как е милият човечец?
— Неспокоен. Иска да знае къде е Раул Камбре.
— И ти му каза?
— Не, разбира се, че не. Ти ме закле да мълча, когато смени името си.
— И договорът беше подпечатан с хиляди запознанства с влиятелни хора и с хиляди безценни услуги.
— Бренди?
Давид поклати глава.
— Трябва да вървя. Имам работа. Достатъчно време пропилях днес, докато те чаках.
— Не си тръгвай още. — Той самият си наля бренди. Имаше нужда от него. — Какво искаш да кажеш с това „неспокоен“?
— Обезпокоен, напрегнат, уплашен. Непрекъснато повтаряше, че трябва да те види, за да се увери в нещо. Каза, че е пристигнал в Париж едва снощи.
— И веднага е дошъл при теб. Интересно.
— Той знаеше, че ние сме приятели.
Давид никога не беше бил негов приятел, помисли си Раул с презрение. Той използваше този самонадеян глупак така, както използваше всички останали. Усмихна се.
— Отлични приятели. Как изглежда той? Като човек, който е богат ли?
— Не. Беше изпит, а дрехите му бяха доста овехтели. — Давид смръщи вежди. — Чувствах се малко неудобно да излъжа колега художник. Разбира се, той не е от моята класа.
— Разбира се. Никой не е от твоята класа, Жак-Луи. Цял Париж знае, че ти си най-великият.
— Не обичам да лъжа — каза той заядливо. — Сега животът ми е доста удобен. Тези хора, които непрекъснато надничат през вратата ми, ме разсейват. Първо дойде Жан, който задаваше въпроси от името на дука на Морланд, а после самият Девил.
Раул се въздържа да отбележи, че за спокойствието на живота му не малка е неговата собствена заслуга. В хаоса, който последва смъртта на Робеспиер, той много внимава и успя да запази влиянието си. Може би нямаше да е зле, ако напомни на Давид тяхното общо минало.
— Естествено е някои призраци да се върнат да ни навестят. Онези времена бяха много трудни. — Той се усмихна. — Спомням си колко усърден беше ти с твоята революционна треска и с онази дреха, чиито копчета имаха изобразена малка гилотина.
Давид се изчерви.
— Както каза, времената тогава бяха трудни. — Изправи се на крака. — Девил е твоят призрак, не моят. Аз те предупредих. За мен работата е приключена.
— Но аз се тревожа, че той може отново да те обезпокои — каза Раул. — Обезпокоените мъже понякога са много объркани. Миналото ти може да бъде опетнено, ако се разбудят спомените. Наполеон дори може да помисли, че не си му достатъчно верен, ако разбере колко ревностно си защитавал революцията.
— Тогава спри Девил — категорично каза Давид. — Говори с него. Аз няма да бъда свързан с това, Раул.
— Нима казах, че ще бъдеш? — Тонът му беше станал спокоен. — Разбира се, ще говоря с него и ще го отпратя да си върви по пътя. Просто се нуждая от помощта ти, за да ме срещнеш с него. Ще бъда дискретен заради двама ни. Знаеш ли как мога да стигна до него?
— Той каза, че се е настанил на улица „Гренадир“, номер шестнайсет и ме помоли да ти предам.
— Тогава защо не му изпратиш съобщение, че си открил стария си приятел Раул, който няма търпение да го види и да го поздрави с „добре дошъл“ във Франция? Ще бъда в кафе „Дю Монд“ утре в единайсет часа.
— Защо не го поканиш тук?
— Мой мили Жак-Луи. — Той посочи елегантно обзаведения салон. — Ти каза, че той е изпит и лошо облечен. Не е нито необходимо, нито разумно да разкриваме богатството си на хора, които са лишени от него. Надявам се, че не си се похвалил колко си забогатял при императора.
Раул се засмя тихо и одобрително.
— Значи ще е по-добре да се отървем от него.