— Майка ми ли? Тя не мисли за мен. Убедена е, че самата тя е още млада.
— Седни тук.
— Не искам. Става ми горещо. Не се ли сещаш, още съм млада.
— Акеми! — Той стисна китката й и я дръпна към себе си. — Днес тук няма никой друг. Майка ти беше достатъчно внимателна да се върне в Киото.
Акеми погледна горящите очи на Сеиджуро; тялото й се вцепени. Несъзнателно опита да се отдръпне, но той здраво я бе хванал за китката.
— Защо се опитваш да избягаш? — попита с укор.
— Не се опитвам да избягам.
— Сега тук няма никой. Това е чудесна възможност, нали, Акеми?
— За какво?
— Недей се инати! Виждаме се близо година. Знаеш чувствата ми към теб. Око отдавна даде разрешението си. Казва, че не се предаваш, защото аз не подхождам правилно. Затова днес нека…
— Престани! Пусни ми ръката! Пусни ме, ти казвам! — Акеми изведнъж се преви и наведе глава от смущение. — Няма да ме имаш, каквото и да става! Спри! Остави ме!
Въпреки че ръката й се беше зачервила от хватката му, той отказваше да я пусне, а момичето едва ли беше достатъчно силно да се противопостави на бойните похвати на школата Кьохачи. Сеиджуро днес беше по-различен от обикновено. Той често търсеше утеха и успокоение в сакето, но днес не беше пил нищо.
— Защо се отнасяш така с мен, Акеми? Опитваш се да ме унизиш ли?
— Не желая да говоря за това! Ако не ме пуснеш да си вървя, ще викам!
— Викай колкото искаш! Никой няма да те чуе. Главната сграда е много далеч, а и бездруго аз им казах да не ни безпокоят.
— Искам да си тръгна.
— Няма да ти позволя.
— Тялото ми не ти принадлежи!
— Така ли мислиш? По-добре питай майка си за това! Със сигурност достатъчно й платих за него.
— Е, майка ми може и да ме е продала, но аз не се продавам! Най-вече пък на човек, когото презирам повече от самата смърт.
— Как смееш! — викна Сеиджуро и хвърли червения юрган върху главата й.
Акеми изкрещя с пълна сила.
— Викай, кучко такава! Викай колкото искаш! Никой няма да дойде.
Бледата светлина на слънцето се преливаше върху шоджито с неспокойните сенки на боровете, сякаш нищо не се е случило. Навън всичко беше тихо, освен далечното плискане на вълните и чуруликането на птиците.
Дълбоко мълчание последва заглушените ридания на Акеми. След известно време Сеиджуро се появи във външния коридор с мъртвешки бледо лице, като държеше с дясната си ръка лявата, която беше издраскана и кървеше.
Не след дълго вратата отново се отвори с трясък и изникна Акеми. С вик на изненада Сеиджуро, сега вече с превързана с кърпа ръка, посегна да я спре, но закъсня. Полуобезумялото момиче избяга светкавично.
Лицето на Сеиджуро тревожно се изкриви, но той не я последва, докато пресичаше градината и влизаше в другата част на странноприемницата. След миг устните му се разтегнаха в крива усмивка на дълбоко удовлетворение.
Геройска смърт
— Чичо Гон!
— Какво?
— Уморен ли си?
— Да, малко.
— Така си и мислех. Аз съм на път да се откажа. Но нали това светилище има великолепни сгради? Кажи, не е ли това портокаловото дърво, известно като тайното дърво на Вакамия Хачиман?
— Така изглежда.
— Смята се, че е било в първия от осемдесетте корабни товара налог, изпратен от царя на Сила на императрица Джингу, когато тя завладяла Корея.
— Погледни там — Обора на свещените коне! Не е ли това хубаво животно? Без съмнение ще спечели на годишното конно надбягване в Камо.
— За белия ли говориш?
— Да. Хм-м, какво пише на табелата?
— Пише, че ако свариш зърната, използвани за зоб на конете и изпиеш кашата, ще те предпази от това да плачеш или да скърцаш със зъби насън. Искаш ли малко?
Чичо Гон се засмя.
— Не ставай глупава. — Обърна се и попита: — Къде изчезна Матахачи?
— Май се е запилял нанякъде.
— А, ето го там, седи край сцената за свещени танци.
Старата госпожа вдигна ръка и викна на сина си.
— Ако продължим нататък, можем да видим първата Велика Тории3, но нека първо отидем до Високия фенер.
Матахачи мързеливо ги последва. Откакто майка му го хвана за яката в Осака, той беше с тях през цялото време, все вървеше и вървеше.
Търпението му беше започнало да се изчерпва. Пет или десет дни обикаляне на забележителностите би могло да се преживее, но се ужасяваше при мисълта да ги придружава, докато постигнат своето отмъщение. Отначало се опита да ги убеди, че по-добре ще е той сам да тръгне да търси Мусаши. Майка му не искаше и да чуе.
— Скоро ще бъде Нова година — изтъкна тя, — и аз искам да я посрещнеш с мен. Дълго време не сме празнували заедно Нова година и това може да е последната ни възможност.
3
Тории — боядисани в червено ритуални порти, които са разположени в предната част на шинтоистките храмове. — Бел.Dave