— Какво правиш съвсем сама на това пусто място? Не ми се вярва да си някоя от онези смахнати жени, дето ги показват в театъра кьоген, или?… Хубаво лице имаш. Защо не си пооправиш малко косата и да тръгнеш да се разхождаш като останалите момичета?
Акеми продължи да върви, все едно, че няма уши, но Ясома погрешно взе това за свенливост.
— Приличаш на градско момиче. Какво си направила? От къщи ли си избягала? Или имаш мъж, от който се опитваш да избягаш?
Акеми не отговори.
— Трябва да внимаваш. Хубаво момиче като теб, пък върви като унесено, с вид, че е в беда или нещо такова. Не знаеш какво може да се случи. Няма ги вече онези крадци и грубияни, които все се шляеха при Рашомон, но има много престъпници, а на тях, като видят жена, направо им потичат лигите. И също скитници, и хора, които купуват и продават жени.
Макар Акеми да не обелваше и дума, Ясома упорстваше в разговора и когато се наложи, сам отвръщаше на въпросите си.
— Наистина доста опасно е. Говори се, че сега жени от Киото се продавали в Едо на много високи цени. Преди са откарвали тукашните жени на североизток в Хирайдзуми, но сега всичко става в Едо. Така е, понеже вторият шогун Хидетада иска да построи града колкото се може по-бързо. Сега всички леки заведения от Киото откриват клонове там.
Акеми пак не каза нищо.
— Тебе лесно ще те вземат на такова място, така че внимавай. Ако не си нащрек, може да се забъркаш с някой непрокопсаник. Страшно опасно е!
Това вече бе прекалено за Акеми. Обърна се и шумно изфуча срещу мъжа.
Ясома само се засмя.
— Знаеш ли — отбеляза той, — наистина ми се виждаш смахната.
— Млъкни и се махай!
— Е, не си ли такава?
— Ти си лудият!
— Ха-ха-ха! Това само го доказва. Ти си луда. Жал ми е за теб.
— Ако не се махнеш оттук, ще те замеря с камък!
— Ау, ама наистина ли?
— Махай се, животно!
Гордата външност, която Акеми се опитваше да си придаде, прикриваше ужаса, който всъщност изпитваше. Тя изпищя срещу Ясома и се затича в едно буренясало поле, където някога се бе намирала къщата на господаря Комацу с нейната пълна с каменни фенери градина. Изглеждаше, сякаш плува между полюляващите се растения.
— Чакай! — извика Ясома и като копой тръгна след нея.
Вечерната луна изгря над хълма Торибе, прилична на дивата усмивка на някой женски демон.
Наоколо нямаше никой. Най-близките хора бяха на около триста крачки разстояние и бавно слизаха заедно по хълма, но нямаше да й се притекат на помощ, дори и да чуеха виковете й, понеже тъкмо се връщаха от погребение. Облечени в тържествени бели дрехи и с шапки, вързани с бели панделки, те носеха в ръце молитвени броеници. Неколцина още плачеха.
Изведнъж Акеми бе блъсната силно изотзад, препъна се и падна.
— О, извинете — обади се Ясома.
Като продължаваше през цялото време да се извинява, той падна върху нея.
— Заболя ли ви? — попита загрижено, като я притисна към себе си.
Пламнала от гняв, Акеми плесна мъжа през брадатото лице, но това не го стресна, а изглежда, му хареса. При удара той само присви очи и се ухили. След това я притисна по-силно и отри буза в нейната. Брадата му като хиляди иглички се заби в кожата й. Едва успяваше да диша. Докато отчаяно се бореше с нокти, един от тях го закачи за ноздрата, откъдето потече струя кръв. Въпреки това Ясома не отслаби хватката, с която я държеше.
Камбаната на залата Амида на хълма Торибе заби на умряло, сякаш жалеше за преходността на всичко и суетата на този живот. Това обаче не впечатли двамата борещи се смъртни. Сухият буренак яростно се полюляваше при всяко тяхно движение.
— Успокой се, стига си се била — замоли мъжът. — Няма от какво да се страхуваш. Ще ми станеш невеста. Ще ти хареса, нали така?
— Искам да умра! — изкрещя Акеми.
Гласът й бе толкова нещастен, че стресна Ясома.
— Защо? К-какво има? — запъна се той.
Свита така на земята със събрани здраво в едно ръце, колене и гърди, Акеми приличаше на цвят от сасанква4. Ясома се опита да я утеши и приласкае, с надеждата да я накара да се предаде. Това изглежда не му беше първи случай от този род. Напротив — изглеждаше, сякаш то е нещо, което особено му се нрави, тъй като, без да губи застрашителния си израз, неговото лице засия от удоволствие. Не бързаше за никъде и сега като котка се наслаждаваше да си играе със своята жертва.
— Не плачи — започна той. — Няма за какво да плачеш, нали така? — Целуна я по ухото и продължи: — Трябва и преди да си била с мъж. Не може на твоята възраст да си още невинна.