Слязох на брега и установих, че крепостните стени са все още здрави, въпреки изтеклите век и половина. Бяха солидно градени и можеха да устоят на всякаква обсада, ако не се използват съвременни стенобойни машини. Бронзовите оръдия още стоят в своите амбразури, но металът е доста корозирал от соления и влажен морски въздух. Басейните и резервоарите за дъждовна вода си бяха наред и ни дадоха възможност да допълним бъчвите. Южният край на острова е населен с огромна колония птици. През деня цялото им множество се издига над сушата, като гигантски балдахин, който може да се види от много мили в открито море. Хорът от гласовете им е толкова мощен, че на човек му писват ушите, а всички други сетива се парализират. Месото на тия пернати е много мазно и силно мирише на риба, но когато се осоли и опуши, става доста добро на вкус. Изпратих групи за събиране на яйцата им по брега. Върнаха се с десет големи торби и целият екипаж си устрои яйчен пир. В залива има много стриди и риба, така че десет дни всичко живо бе заето с ловене и опушване, за да попълним хранителните запаси на кораба. Опънахме отново платна на 12 ноември, с курс към Баб ал Мандеб в устието на Червено море.
Хал затвори корабния дневник, все едно бе семейна Библия — какъвто си и беше в известен смисъл — и насочи внимание към картата. Търпеливо нанесе координатите, посочени от баща му, после определи курса от собственото им местоположение в най-южната точка на Занзибарския проток.
Когато излезе на палубата, слънцето лежеше едва на един пръст над хоризонта, така разлято в пурпура на морските вълни, че можеше да погледне право в трептящия му червен образ с невъоръжено око. С настъпването на мрака мусонът отслабна, но все още имаше сила да изпълни всяко платно, като бяла и еластична гръд на дойка.
— Мастър Тайлър — насочете го срещу вятъра, под колкото е възможно по-остър ъгъл! — заповяда Хал.
— Слушам, капитане! — докосна шапката си Нед.
Хал го остави и тръгна напред. Стигнал до фокмачтата, погледна нагоре. Том бе още там, където се качи, щом излязоха от пристанището на Занзибар. Съчувстваше му, но не можеше да се присъедини към бдението му горе. И той искаше да остане сам.
Когато стигна носа, стъпи в основата на бушприта и се хвана за щага, загледан в притъмняващото отпред море, добиващо все повече цвета на презряла синя слива. На равни интервали „Серафим“ прерязваше гребена на поредната голяма вълна и хвърляше водни талази върху носа и множество пръски в лицето му. Той не си даваше труд да ги бърше, а ги остави да се стичат през брадичката към гърдите му.
Далеч зад тях, Африка се бе изгубила в мрака. И отпред нямаше признак за суша. Притъмнелият океан беше необятен.
— Каква е вероятността да се открие едно малко момче в целия този безкрай? — попита се Хал. — И все пак, аз ще го намеря, та ако ще затова да отиде целият ми земен живот — прошепна тихо той. — И няма да има милост за този, който се изпречи на пътя ми!
52.
Джонката бе предназначена за търговия с роби, за превоз на товари мъка през пролива до пазарите на Занзибар. Пропита бе от вонята на човешки изпражнения и унижението на човешкия дух — отвратителна смрад, изпълнила малкия съд и просмукала косите и дрехите на всеки стъпил на борда. Тя проникваше в дробовете на Дориан с всеки поет дъх и сякаш разяждаше самата му душа.
Окован бе в трюма. Желязната верига минаваше зад една от основните греди на корпуса и краят и бе занитен към друга брънка. Прангите на краката му бяха ръчно ковани и свободният край на веригата бе свързан със специално пригодена за целта халка. В продълговатия и нисък трюм имаше място за стотина души, но Дориан беше сам. Кацнал на една греда, той се стараеше да не докосва с крака зловонната трюмна вода, която се плискаше насам-натам при всяко люшване на тесния корпус, пълен с люспи и парчета напоена с вода копра63 — остатъци от предишни товари.
През около час, капакът над главата му се вдигаше и някой член на арабския екипаж надничаше любопитно вътре. Поредният тъмничар му подаваше паница ориз и риба или зелен кокосов орех с отрязана горна част. Кокосовият сок беше сладникав и леко пенлив и Дориан го изпиваше жадно, но не докосваше готвеното от полуизгнила, сушена на слънце риба.
Ако не се смятат оковите и вонята в трюма, арабските му тъмничари се отнасяха към него с най-голямо внимание. Нещо повече, явно се безпокояха за битието му и се стараеха да не остане гладен или жаден.
Четири пъти за последните два дни, капитанът бе слизал долу в робската тъмница и бе стоял пред него с втренчен поглед. Трудно можеше да се прецени израза на лицето му. Беше висок мъж с орлов нос и много тъмна, проядена от сипаница кожа на лицето. Той бе измъкнал Дориан от морето и бе държал ятагана до гърлото му. При първото си посещение направи опит да го разпитва: