Излязоха от гробището и пътеката продължи да се вие през палмовата горичка към форта, докато изведнъж отново излязоха на открито. Дориан замръзна на място от страх и изненада. Голи човешки тела бяха окачени на трипоиди64, сглобени от груби пръти, от двете страни на пътеката. Явно това бе място за екзекуции.
Някои от жертвите бяха още живи. Те дишаха и правеха слаби движения. Един изпъна тяло и високо изстена, преди да се отпусне във въжетата си. Много от останалите бяха мъртви — някои от няколко дни. Чертите им бяха застинали в гримасата на последния ужас, коремите им — издути от газове, а кожите червени и на язви от въздействието на слънчевите лъчи. Всички те, живи и мъртви, бяха жестоко измъчвани. Дориан видя ужасен един с черни и овъглени чуканчета, вместо ръце и крака. Други имаха празни дупки на местата на извадените им с нажежено желязо очи. Езици бяха изтръгвани от устите и сини облаци мухи кръжаха над зейналите дупки. Някои от още живите молеха дрезгаво за вода, а други зовяха Бога. Един бе втренчил тъмен поглед в минаващия край него Дориан и повтаряше с монотонен шепот: „Бог е велик, Бог е велик“. Езикът му бе така почернял и подут от жажда, че думите едва се разбираха.
Един от пазачите на Дориан се изсмя и излезе от пътеката. Погледна умиращия и му каза:
— Богохулство е да се произнася името на Аллаха с твоите уста! — Извади ятагана си, а с другата ръка сграби спаружените гениталии на мъжа. Отряза ги с един замах на острието и ги натика в устата на жертвата — Това ще те накара да замълчиш! — изхили се той. Мъченикът не даде никакъв признак на болка — понесеното дотук бе минало границата.
— Винаги си бил циркаджия, Ишмаел — скара му се надменно Юсуф. — Хайде, върви, губиш ни времето с твоите маймунджилъци.
Пазачите завлякоха Дориан до порта в задната стена на крепостта. Тя бе широко отворена и неколцина облечени в роби пазачи клечаха в сянката на стената, подпрели на нея дългите си кремъклийки.
Том непрекъснато бе внушавал на Дориан, че трябва внимателно да запаметява всяка подробност в нова обстановка. Качулката скриваше лицето му, но не пречеше на очите да забележат, че портата е много стара и прогнила, а пантите са почти изядени от ръжда. Стените обаче, бяха много дебели и здрави. Биха устояли и на най-жесток обстрел.
Пазачите познаваха добре капитана на джонката. Не си дадоха труд да станат, а само размениха обичайните цветисти приветствия и махнаха на групата да влиза. Намериха се във вътрешния двор на форта и Дориан отново се огледа внимателно. Забеляза, че основните сгради са много стари. Кораловите блокчета бяха огладени от вятъра, а на места — паднали. Правени бяха обаче скорошни ремонти и дори в тоя миг група зидари се трудеше върху стълба, водеща към бойниците. Старите покриви бяха заменени с пластове палмови листа, които не бяха успели да изсъхнат напълно. Прецени, че близо двеста души се шляят в сянката на крепостната стена. Едни бяха постлали молитвените си килимчета и изпънали тела връз тях. Други, събрани на групички, хвърляха зарове или пушеха наргиле, бърбореха, докато почистваха мускетите или точеха ятаганите си. Някои подвикваха традиционния поздрав „Селям алейкум!“, а похитителите на Дориан отвръщаха: „Алейкум селям“.
По средата на двора бяха разпалени няколко готварски огнища под навес от палмови листа. Забулени жени се суетяха около тях, печаха хлебни питки върху железни скари или бъркаха съдържанието на поставени на триноги над огъня черни котли. Когато Дориан и придружителите му минаха край тях, вдигнаха глави, но не поздравиха, а очите им останаха скрити.
Във външната стена на крепостта бяха изградени помещения с врати към двора. Част от тях изглежда се използваха за складове или барутни погреби, защото пред вратите им имаше часови. Юсуф каза на хората си:
— Изчакайте ме тук! Може пък да изпросите нещо от жените, да натъпчете вечно гладните си търбуси.
Хвана здраво Дориан за ръка и го повлече към входа в средата на укреплението.
Пътят им препречиха двама стражника.
— Каква работа имаш тука, Юсуф? — попита единият. — Какво те води неканен пред вратата на Мусалим бин Янгири?
Известно време се разправяха, като Юсуф доказваше правото си на допуск, а стражата доказваше властта си, да му го откаже. Най-накрая единият пазач се умори:
— Не си избрал подходящ момент. Господарят изпрати вече двама на оня свят днеска. Сега преговаря с търговци от материка. Но ти винаги си бил безразсъден, Юсуф, все искаш да плуваш в едни води с тигрова акула. Влизай на своя отговорност! — Пазачът отпусна сабята и отстъпи с усмивка.