— Ние в Саар не можем да говорим от тяхно име — отвърнаха събраните, — защото между нас и мнозина от тях съществува кръвна вражда. Но и техните шейхове Ви очакват там, в пясъците. Идете при тях и може би, да даде Бог, те също ще се вдигнат и ще тръгнат с нас към Мускат.
— Съобщете ни волята си! — помолиха всички. — Съобщете ни волята си и ние ще Ви се закълнем!
— Ще ви поведа — каза принцът тихо и обветрените кафяви лица на шейховете грейнаха от радост. Един по един, те започнаха да коленичат пред него и да целуват краката му. После той извади извития си ханджар и те всички докоснаха с устни стоманеното острие. След това хванаха принца за ръце, изправиха го и го изведоха навън, където, под слънцето, чакаха войните.
— Ето го новият халиф на Оман — казаха те, а воините извикаха в израз на вярност и изпразниха мускети във въздуха. Бойните тъпани забиха, а ехото от зловещия вой на роговете се разнесе откъм високите зъбери над гробницата.
Дориан приближи до баща си сред радостното оживление и го прегърна.
— Аз и хората ми сме готови да Ви заведем в Ауамир при изворите на Мухаид.
— Да тръгваме тогава, синко! — съгласи се принцът. Дориан го остави и тръгна през горичката с викове:
— Оседлавай! Тръгваме веднага!
Войните затичаха към камилите, като ги зовяха по име и скоро целият лагер потъна в глъч — готвеха се за път. Камилите ревяха, докато ги товареха с водни мехове и докато събаряха и опаковаха шатрите.
Преди да се покаже новата луна, всички бяха готови за път — дълга колона облечени в роби, забулени мъже, качени върху високите си животни. Женската камила на принца беше масленожълта. След като се настани на седлото, Дориан й заповяда да се изправи. Ал Малик седеше непринудено. Роден в пустинята воин от детинство, той представляваше внушителна гледка под първите лунни лъчи.
Дориан изпрати напред авангард от двадесет души и остави ариергард зад колоната. Сам застана до принца. Потеглиха към пустинята.
Движеха се бързо. Всички камили бяха състезателни животни и при това, ако не се смятат меховете с вода, леко натоварени. Изкачиха клисурата и пред тях се появи пустинята, безкрайна и смълчана, с тъмнопурпурните си скалисти хълмове и блеснали сребърни дюни, проснати далеч на север. Звездна плащеница светеше над виещата се змия от хора и животни. Пясъкът приглушаваше шума от стъпките на камилите и единствените звуци в нощната тишина бяха скрибуцането на седлата и тихите подвиквания „Внимавай, дупка!“.
Дориан яздеше унесен от ритмичния ход на Ибрисам, а под тях, миля след миля, се стелеше суровата повърхност на пустинята. Тъмните хълмове наоколо имаха причудливи форми, изпълнени със сенки и тайнственост, а звездите и полумесецът на исляма осветяваха пътя им в нощта. Той гледаше нагоре в небето не само, за да се ориентира в нощта и назъбената пустош, а защото бе запленен от хипнотичното очарование на тия древни фигури светлина и техния неотвратим ход през небесата.
Неизвестно защо, именно в такива мигове Дориан чувстваше миналото си по-близко. Усещаше присъствието на Том. Толкова много звездни нощи бяха прекарали заедно, кацнали в такелажа на стария „Серафим“. Аболи, Големият Дениъл и Нед Тайлър го бяха научили да назовава звездите и сега си ги шепнеше тихо. Толкова много от тях носеха арабски имена: Ал Нилам, Ал Нитак, Минтака, Саиф…
Докато яздеше в компанията на мъжа, станал негов баща, и на тия диви и свирепи като ястреби войни под собствената му команда, Дориан се замисли за древното пророчество на Свети Темтем, каквото го бе видял изписано на порутените стени на последното земно обиталище на стария мъдрец. Постепенно бе обзет от почти религиозно чувство за някаква неотменима съдба, която го очаква тук, под пустинното небе.
Спряха след полунощ, когато големият Скорпион легна ниско над скалистите хълмове. Един от шейховете на Саар дойде при принца, за да си вземе сбогом и повтори клетвата си.
— Отивам да вдигна моето племе — обърна се той към Ал Малик. — Преди да се напълни тая луна, ще Ви намеря при изворите на Ма Шадид с петстотин копия зад гърба си — обеща той.
Изчакаха камилата му да поеме бързо на изток и продължиха пътя си. Още два пъти спираха през тази нощ, за да се отделят от колоната други шейхове, получили благословията на принца и обещали, преди да изчезнат в пясъците, че ще се присъединят към него при изворите на Ма Шадид по пълнолуние.
Продължиха напред, докато откриха поле тучна захра86, поникнала на място, благословено преди много месеци от дъжда на гръмотевична буря. Спряха и пуснаха камилите да пасат, а хората започнаха да берат снопове от „цветето“, защото беше предпочитана от камилите храна. Натоварили сноповете върху животните, те продължиха пътя си, докато зората оцвети източния хоризонт в розово и оранжево.