— Ритай, Дори! — отново викна Том. — Използвай ръцете си.
Дориан започна да се държи по-уверено над водата, но течението не го изпускаше, а Том си оставаше в плен на въжето, което го държеше към разрушената фокмачта. Той се гмурна, хвана въжето и го размота от краката си. Примката обаче, стегната от водата не поддаде под окървавените пръсти на Том. Трябваше да си поеме въздух и отново да излезе на повърхността.
Вдиша и когато погледът му се избистри, потърси Дориан. Видя го на сто ярда от себе си. Не можеше да различи чертите му, но долови отчаян вопъл:
— Том, помогни ми!
В тоя момент дървеният отломък с въжето се превъртя по дължината си и отново увлече Том под водата, но този път така дълбоко, че ушите му писнаха, а болката прониза главата му като със свредел. Докато драскаше по конопената примка, усети кожата да се смъква от пръстите му, а ноктите да падат. Болката в гърдите, жаждата за кислород бяха непоносими, но той продължаваше да се бори, дори и когато силите му започнаха да го напущат. Зрението му помръкна и вече не можеше да разчита на нищо друго освен на волята си. Няма да се предам. Тази едничка мисъл остана жива в съзнанието му. Дори има нужда от мене. Не мога да допусна да се удавя.
И тогава усети хватката на някакви могъщи ръце. Отвори с усилие очи и прогони тъмата от тях. Видя лицето на Аболи на няколко инча от своето. С широко отворените си очи и странни шарки на белезите, то наподобяваше ужасно чудовище, дошло от дълбините. В изтърканите си зъби стискаше нож, а от ъгълчетата на устата му струяха сребърни мехурчета.
Аболи бе видял момчетата да падат заедно с откъртената мачта и без капка колебание напусна бойния си пост. Докато прекоси палубата й стигне ветровата страна, Дориан бе отнесен на петдесет ярда встрани. Аболи смъкна бързо арабските си одаяния и чалмата и останал само по бричове, скочи върху релинга и остана там за миг, без да може да прецени кое от момчетата е изпаднало в по-голяма беда.
Дориан изглежда се държеше добре над водата, но течението го отнасяше по посока на арабските джонки. Том се бе оплел в камарата платна и бъркотия от въжета и дърво. Аболи се колебаеше, разкъсван от любовта си и чувството за дълг към момчетата. Невъзможно му бе да реши, към кое от тях да се хвърли.
И тогава един рангоут60 от фокмачтата се откърти с трясък и се превъртя във водата, като увлече омотания във въжета Том под повърхността. Аболи хвърли последен отчаян поглед към отнасяната от течението глава на Дориан, съвсем мъничка в далечината, измъкна ножа от канията на пояса си, стисна го между зъбите и се хвърли с главата надолу. Изплува почти точно над мястото, където бе потънал Том, бързо си пое дъх и отново се гмурна. Използваше въжетата, за да се придърпва по тях надолу, като се мъчеше да пробие с поглед размътената от вихри и облаци въздушни мехурчета вода.
Когато се спусна по-дълбоко, съзря тялото на Том в зеленикавата мараня под себе си. Той едва-едва помръдваше, а жълтото въже се бе усукало около краката му като питон. Аболи протегна ръка надолу и го хвана за рамото, после надникна в лицето на момчето. Видя, че очите са отворени и силно го стисна, за да се съвземе и да му вдъхне надежда. Хвана ножа и се спусна към въжето, сковало краката му. Не започна да реже безразборно, защото ножът беше остър като бръснач и можеше да нарани сериозно босите крака на момчето. Внимателно прерязваше клуповете един по един, докато и последният бе разкъсан и Том се видя освободен. Аболи го прегърна под мишниците и пое към повърхността. Изскочиха отгоре едновременно и макар Аболи да се бореше за въздух, а огромните му гърди да се издуваха като ковашки мех, той държеше главата на Том високо над водата, като в същото време търсеше в очите му искрица живот. Изведнъж момчето се закашля неудържимо, повърна струя солена вода и започна да диша на пресекулки. Аболи го довлече до мачтата и просна тялото му през нея. Започна да удря гърба му с длан, докато погълнатата вода се заизлива обратно, а въздухът нахлу със свистене през гърлото му.
В същото време Аболи отчаяно търсеше с поглед Дориан. Над повърхността на водата се стелеше облак барутен дим, който бавно пълзеше към брега. Оръдията се обаждаха сегиз-тогиз, но постепенно замлъкнаха, а корабите продължаваха да се отдалечават един от друг.
С един поглед Аболи установи, че „Минотавър“ е вече на половин миля разстояние и опънал всички платна, устремно се носи на север. Не направи опит да се възползва от безпомощността на „Серафим“, лишен от възможност да маневрира и да напада. Напротив, бягаше с пълен ход. Аболи не си губи повече времето с него, а продължи да се оглежда за Дориан.