Йордан Йовков
Мустафа ачи
Не едно село в Добруджа стана известно през войната. Но Мустафа ачи свърза името си с едно сражение, необикновено по своя драматизъм и паметно с голямата конна атака, с която се завърши.
Има случаи, когато сраженията стават при особени вънкашни условия. Случаи, когато природата напуща обикновеното си равнодушие и с някакво враждебно участие създава мрачни и зловещи декори на кървавата драма. Така беше при Мустафа ачи. Времето беше особено тоя ден. Черни облаци се носеха по небето, разкъсваха се, взимаха най-чудни форми, покриваха се с гънки, ситно напластени като птичи пера. Нямаше светкавици и гръм, вятърът не беше твърде силен. Но бурята беше някъде високо и нейната близост се чувствуваше и в тревожната тишина на прозрачния въздух, и в странния полумрак, който обгръщаше полето и сливаше всичките му цветове в един само сив и тежък тон. От време на време вятърът се усилваше и в полето, като живи същества, се гонеха валчести бурени. Телеграфните жици дълбоко и унесено звучаха. Имаше всички признаци на буря, но тя не идеше и това напрегнато очакване смущаваше и гнетеше, събуждаше предчувствия и тревога.
Самото село с нищо не се отличава от други добруджански села. Малко е — купчина овехтели къщи, разградени дворища без зеленина и без овошки, големи саплъци по харманите. Наблизо минава шосето Кара Омер — Кюстенджа и безкрайната лента се белее и лъкатуши сред неизмеримата окръжност на хоризонта.
Сражението започна след пладне. Започна и се разви отначало тъй, както много други. И тия, които участвуваха в него, бяха видели мпого сражения, та не очакваха и не предвиждаха нищо необикновено. На хълма пред Мустафа ачи имаше две пехотни роти, две колездачни и една конна батарея. По-назад, към селото, стояха конните полкове. Ни един човек не се виждаше вън от окопите и линията на позицията се чертаеше само от непрекъснатите гърмежи. Разпукваха се шрапнелн и върху тъмния мрак на облаците ясно се рисуваха млечните им кълба. Румъните бяха стигнали около Каракьой. Това село гореше, вятърът раздухваше дима и откриваше огненото море на пожара. Боят вървеше още спокойно и бавно. Конните полкове чакаха при селото — техният час още не беше дошел. Войниците бяха слезли от конете си, но бяха готови и стегнати: карабините — прехвърлени през рамо, саблите — в седлата. Офицерите стояха на групи пред ескадроните си, пушеха и се разговаряха.
Кризата настъпи неочаквано привечер. Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността. Може би в такава психологическа промяна румъните се повръщаха отново и нападаха ожесточено и бясно. Малобройните защитници на позицията при Мустафа ачи почувствуваха, че настъпват тежки часове, и то не за друго, а защото просто липсваха физическите средства да се унищожи и спре тая грамадна маса. Но батареята продължаваше смъртоносните си залпове, в окопите трещяха картечници и пушки. Непринудено и спокойно зацари трагичната твърдост на себеотрицанието.
Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи — последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмкяваха полето, удавяха всичко само с многобойността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаенн от това случайно безсилие. В сраженията често настъпват минути, когато личната инициатива се губи, умът не може да се ориентира в невъобразимия хаос и всички, които се лутат като сенки, очакват и търсят първия жест на някоя твърда и властна воля.
Тъкмо в тая минута командирът на конната батарея слизаше от наблюдателния си пункт. Нямаше защо повече да се стои там и той отиваше при батареята си. Капитанът се намери между разсипаните групи на войниците. „Никои няма да отстъпва — извика той високо и властно. — Тук ще измрем, но ни крачка назад“ Той беше бледен и спокоен, с тая мъжествена красота, която минутите на тежки изпитания придават на избрани хора. И неговите думи като че не бяха заповед. Това беше зов, който разрешаваше недоумението и болката на всекиго. Най-после знаеше се вече какво може и какво трябва да се направи, имаше кой да заповяда и да води. И радостното упование и пламенният гняв избликват с такава сила, че докарват сълзи на очите. „Тури ножа“ — командува капитанът и ножовете затракаха върху дулата на пушките. „Наблизо! Наблизо около оръдията!… Така!“ — прибави по-тихо той, като видя с каква трогателна послушност и бързина всичко се изпълни. Около шестте оръдия се явиха шест карета и ножовете здблещяха над тях, като стоманена четина.