Мъжът — на О’Шонеси му беше по-лесно да го смята за мъж — се вторачи в него с очаквателно изражение на бледното си лице.
— О’Шонеси, консултант на ФБР — рече той и извади служебната карта, която му бе осигурил Пендъргаст. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако е удобно.
Мъжът се вгледа внимателно в картата и в един миг О’Шонеси си помисли, че няма да я уважи. Но продавачът само сви рамене.
— Какви хора посещават магазина ви?
— Най-вече онези врачки.
Лицето на мъжа се изкриви.
— Врачки ли?
— Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.
О’Шонеси изведнъж се светна.
— Имате предвид вещици.
Мъжът кимна.
— Други? Лекари, да речем.
— Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога — хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.
— Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?
Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.
— Там всички се обличат необичайно.
О’Шонеси се замисли за миг.
— Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.
— Може би имаме — отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.
Отговорът му изненада О’Шонеси.
— Какво искате да кажете?
— През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми — той тогава е въртял магазина — започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.
— Съжалявам — рече О’Шонеси. — От какво почина?
— Казват — от удар. Както и да е, няколко седмици по-късно дойде един търговец на антики. Огледа магазина, купи няколко стари мебели. Когато видя сейфа, ми предложи много пари, ако съдържа нещо с историческа стойност. Затова го разбих. — Мъжът подсмръкна. — Но в него нямаше кой знае какво. Честно казано, очаквах да намеря стари златни монети, може би — стари акции или ценни книги. Онзи си тръгна много разочарован.
— И какво имаше вътре?
— Книжа. Счетоводни книги. Ей такива неща. Затова ви казах „може би имаме“.
— Мога ли да погледна този сейф?
Онзи сви рамене:
— Защо не?
Сейфът се намираше в зле осветена задна стая, всред купчини мухлясали кашони и прогнили дървени каси. Беше висок до рамото на средно висок човек, направен от дебел, боядисан в зелено метал. На мястото на ключалката зееше цилиндрична дупка — последица от разпробиването й с дрелка.
Мъжът отвори вратата и отстъпи назад, за да направи място на О’Шонеси. Той клекна и надникна вътре. Прашен облак висеше като плащеница във въздуха. Съдържанието на сейфа беше дълбоко навътре.
— Можете ли да включите още осветление?
— Не мога. Няма друго.
— Да имате под ръка фенерче?
Мъжът поклати отрицателно глава.
— Но почакайте.
Затътри се нанякъде й след минута се върна със запалена восъчна свещ в бронзов свещник.
Господи, това е невероятно, помисли си О’Шонеси. Но прие свещника, промърмори благодарностите си и го пъхна в сейфа.
Ако се вземе предвид големината му, той бе почти празен. О’Шонеси завъртя свещника, за да огледа по-добре и да запомни съдържанието му Купчина стари вестници в единия ъгъл; различни пожълтели книжа, свързани в малки вързопи; няколко реда старинни на вид счетоводни книги; две по-съвременни на вид, подвързани в ослепително червен найлон; половин дузина кутии от обувки с надраскани върху челата им дати.
О’Шонеси остави свещта на дъното на касата и грабна нетърпеливо старите счетоводни книги. Първата, която отвори, бе просто инвентарен списък на наличностите за 1925 година: страница подир страница изписани с разкрачен почерк позиции. Другият том бе същият — полугодишен инвентарен списък, завършващ през 1942 година.
— Кога е поел магазина баща ви? — попита О’Шонеси.
Мъжът се замисли за миг.
— По време на войната. Може би през 41-ва или 42-а.
Логично, помисли си О’Шонеси. Върна книгите на мястото им и прелисти купчината вестници. Не намери нищо друго, освен нов облак прах.