— Никога ли? — Тонът на Смитбак прозвуча така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Е, какво чакате?
Охранителят се разбърза, отключи стенния шкаф, запипка се, докато намери ключа, след което отключи картотеката.
— А сега да ви покажа как се прави проверка.
Смитбак отвори шкафа и бръкна вътре, разръчка папките и вдигна облак прах, докато същевременно съобразяваше бързо. От първата папка стърчеше индексна карта и той я измъкна. В нея бе описано всяко досие в шкафа по име, по азбучен ред, по дата и с отправки за справка. Красота. Да благодарим на Бога за тези първи бюрократи на музея.
— Виждате ли, започва се с тази индексна карта.
Смитбак я размаха пред лицето на пазача.
Той кимна.
— Тук е записано всяко досие в картотеката. След това проверяваш дали всички папки са в наличност. Това се нарича проверка на картотеката.
— Ясно, сър.
Смитбак бързо прегледа имена на картата. Името на Ленг го нямаше. Мушна картата обратно и хласна чекмеджето.
— А сега ще проверим 1879-а. Отворете шкафа, моля.
— Да, сър.
Смитбак извади индекса за 1879 година. Името на Ленг отново липсваше.
— Ще трябва да установите по-грижливи процедури тук, О’Нийл. Това са изключително ценни картотеки. Отворете следващата — за 1878-а.
— Слушам, сър.
По дяволите! Ленг пак липсваше.
— Нека прегледаме набързо някои от останалите.
Смитбак го накара да отключи още шкафове и провери жълтите индекси, като през цялото време непрекъснато разпалено обясняваше на О’Нийл колко е важно да се проверяват картотеките. Годините се точеха неумолимо назад и Смитбак започна да се отчайва.
И ето, че в картотеката от 1870 година намери името — Ленг.
Сърцето му се разтуптя. Забравил за охранителя, Смитбак бързо прелисти папките и се спря на буквата „Л“. Тук се забави, запреглежда ги една по една. Три пъти прегледа досиетата с буква „Л“, но папката на Ленг липсваше.
Очевидно Ленг го беше изпреварил.
Смитбак се почувства смазан. А идеята беше толкова добра.
Изправи се и погледна изплашеното и едновременно угодливо изражение на пазача, Цялата идея се оказа провал. Каква загуба на енергия и на интелект, а й само дето изплаши горкото момче за нищо. Това означаваше да започне пак от нулата. Но първо трябваше да се измъква оттук колкото можеше по-бързо, преди Бълджър да се е завърнал бесен, готов за разправия.
— Сър? — рече плахо пазачът.
Смитбак уморено затвори шкафа. Погледна часовника си.
— Трябва да се връщам. Продължете. Добре се справяте, О’Нийл. Продължавайте.
Обърна се да си върви.
— Господин Фанин?
В първия миг Смитбак се зачуди към кого се обръщаше охранителят. После се сети.
— Да?
— А копията също ли трябва да се проверяват?
— Копията ли? — спря се Смитбак.
— Онези, в хранилището.
— В хранилището?
— В хранилището, ей там.
— О-о, разбира се. Благодаря ви, О’Нийл. Недоглеждане от моя страна. Покажете ми хранилището.
Младият охранител го отведе към вратата в дъното към голям стар сейф с никелирано колело за отваряне на тежката стоманена врата.
— Ето тук.
Сърцето на Смитбак се сви. Изглеждаше като Форт Нокс.
— Можете ли да го отворите?
— Той вече не се заключва. След като бе открита зоната за строго секретните материали.
— Ясно. Какви са тези копия?
— Дубликати на онези досиета в залата.
— Да хвърлим едно око. Отворете.
О’Нийл отвори с мъка вратата. Зад нея имаше малко помещение, претъпкано с шкафове.
— Нека да погледнем… например 1870 година.
Пазачът се огледа.
— Ето го.
Смитбак веднага се насочи към шкафа и го отвори рязко. Досиетата бяха копирани чрез някаква старинна система, приличаха на старовремски, лъскави, оцветени в цвят сепия фотографии, избелели и поразмазани. Бързо ги прерови до буквата „Л“.
И ето го! Разрешението за достъп на Ленг от 1870 година: няколко тънки като оризова хартия листа, избелели до светлокафяво, изписани с грижлив почерк. С едно бързо движение Смитбак ги измъкна от папката и ги мушна в джоба на сакото си, като прикри шума със силно закашляне.
Обърна се.
— Много добре. Всичко това също трябва да се проверява, разбира се.
Излезе от хранилището.
— Ако не се броят проверките на картотеките, вие очевидно се справяте добре тук. Ще ви похваля.
— Благодаря ви, господин Фанин. Опитвам се, наистина се старая…
— Де да можех да кажа същото и за Бълджър. А ето, че у вас виждам истинско отношение.
— Прав сте, сър.
— Всичко хубаво, О’Нийл.
Смитбак предприе светкавично оттегляне.
И тъкмо навреме. В коридора отново се размина с Бълджър, който се връщаше с покрито с червени петна лице, втъкнал палци в гайките на колана си, с издадени агресивно напред устни и корем. Ключовете на колана му се люлееха и дрънчаха. Изглеждаше бесен.