Стомахът му изкурка отново, този път по-силно. Напрежението и тревогата го обгръщаха като с влажна хавлия. Ако това означаваше да ръководиш голямо разследване, то никак не му се нравеше.
Погледна отново часовника. Още пет минути. Да не излиза да обядва преди дванайсет, за него бе въпрос на дисциплина. Като полицай той бе наясно, че всичко зависи от дисциплината. За това ставаше дума. Нямаше да се остави напрежението да го сломи.
Спомни си как комисарят го бе изгледал косо в онзи коптор на улица „Дойърс“, когато му възложи разследването. Рокър никак не изглеждаше уверен в способностите му. Къстър си спомни съвсем точно съветите му: „Предлагам ти веднага да се заемеш с това ново дело. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не искаш нов труп да ти се стовари на главата, нали?“
Стрелката на минутите измина още едно деление.
Може би решението е в привличането на още хора, помисли си той. Можеше да прехвърли още дузина детективи да работят по онова убийство в архива на музея. То беше най-скорошно, значи следите щяха да се най-пресни. Уредничката, която бе открила трупа — онази студена кучка, как й беше името — не беше от най-разговорливите. Ако можеше да…
И тогава, тъкмо когато и втората стрелка приближи дванайсетия час, го осени прозрението.
Музейният архив. Музейната уредничка…
Беше толкова смазващо, тъй заслепяващо, че временно прогони от главата му мислите за сандвича с говеждо.
Музеят. Музеят бе центърът, около който се въртеше всичко.
Третото убийство, бруталната операция? Случи се в музея.
Археоложката Нора Кели? Работеше в музея.
Инкриминиращото писмо, което онзи репортер Смитбанк или както там му беше името, бе публикувал? Писмото, от което започна всичко? Намерено бе в архива на музея.
Онзи ужасен дъртак Колъпи, който бе разрешил изваждането на писмото? Директор на музея.
Феърхевън? В борда на музея.
Убиецът от деветнайсети век? Свързан с музея.
А и самият архивист — Пък — бе убит. Защо? Защото е открил нещо. Нещо в архивите.
Необичайно прояснен, умът на Къстър запрепуска из възможностите, из безбройните комбинации и варианти. Необходимо беше силно, решително действие. Трябваше да открие онова, което Пък е открил. И това щеше да е убиецът.
Нямаше време за губене, нито минутка.
Изправи се и натисна бутона на интеркома.
— Нойс? Ела тук. Веднага.
Онзи се появи на вратата преди още Къстър да отдръпне пръст от бутона.
— Искам десетте водещи детективи по делото на „Хирурга“ на поверително съвещание в кабинета си. До половин час.
— Слушам, капитане.
Нойс повдигна въпросително, но и по съответстващо раболепен начин вежда.
— Гепих го, Нойс. Разгадах го.
Нойс престана на дъвче дъвката си.
— Ключът към убийствата на „Хирурга“ е в музея. Там, в архивите. Един Господ знае, може би дори самият убиец да е там, всред служителите на музея. — Къстър грабна сакото си. — Ще действаме решително и бързо там, Нойс. Те дори няма да се усетят откъде ще ги връхлети ударът.
Трета глава
Като се улавяше и стъпваше по корнизите и каменните апликации, Смитбак бавно се катереше по стената към каменната амбразура на един от прозорците на втория етаж. Беше по-трудно, отколкото очакваше; успя да одраска бузата си и да си премаже един пръст. И, разбира се, съсипваше чифт ръчно изработени италиански мокасини за двеста и петдесет долара. Може би „Таймс“ щеше да го възмезди. С разперени ръце и крака, залепнал за къщата, той се чувстваше ужасно нелепо, като разголен. Сигурно има и по-лесен начин човек да спечели „Пулицър“, помисли си. Сграбчи перваза на прозореца и се издигна с пъшкане. След като достигна перваза, той постоя така известно време, за да си поеме дъх и да се огледа. Улицата още беше тиха. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Насочи вниманието си към мръсното стъкло на прозореца.
Стаята зад него изглеждаше съвсем празна и тъмна. На анемичните, коси снопчета светлина, се виеха облачета прашинки. В дъното й се виждаше затворена врата. Но нищо не подсказваше какво има отвъд тази стая, в останалата част от къщата.
Ако искаше да научи повече, трябваше да влезе.
Каква вреда можеше да причини? Къщата определено бе необитаема от десетилетия. Навярно беше вече публична собственост — на градските власти. Ако се откажеше сега, щеше да се наложи да започне отначало. В съзнанието му нахлу лицето на редактора, размахал снопче ръкописи, с облещени от гняв очи. Ако искаше да го възмездят за съсипаните обувки, най-добре щеше да е да се сдобие с нещо, което да им покаже.