Опита прозореца и, както и очакваше, той се оказа заключен. Или може би клеясал с времето. За миг се поколеба, огледа се отново. Мисълта да се спуска отново по стената бе още по-неприятна от самото изкатерване дотук. Онова, което виждаше през прозореца, не му говореше нищо. Трябваше да влезе — само да огледа набързо. А и не можеше вечно да стои на перваза. Ако някой мине и го види…
Тогава забеляза полицейската кола на няколко пресечки южно по „Ривърсайд драйв“. Тя бавно се носеше на север.
Бързо свали сакото си, сви го на топка и го опря на най-долното от големите стъкла. Натисна с рамо и то поддаде с остро изпукване. Измъкна парчетата, остави ги на перваза и пропълзя вътре.
Вече в стаята, той се изправи и надникна през прозореца. Всичко беше спокойно — никой не бе забелязал проникването му. След това се обърна е се ослуша напрегнато. Тишина. Подуши въздуха. Миришеше, не неприятно, на стари тапети и на прах — не беше застоялият въздух, който очакваше. Пое на няколко пъти дълбоко дъх.
Мисли си за статията. Мисли за „Пулицър“-а. Мисли за Нора. Ще направиш една бърза разузнавателна обиколка и ще се измъкнеш.
Изчака, за да свикнат очите му с тъмнината. В дъното имаше лавица с една-единствена книга върху нея. Смитбак отиде и я взе. Беше трактат от деветнайсети век, озаглавен „Mollusca“ със златна гравюра на мида върху корицата. Смитбак почувства как сърцето му се разтуптя — книга по естествознание. Отвори я, надяваше се да намери печат с надпис „Екскалибрис Енок Ленг“. Нямаше. Прелисти страниците, търсеше някакви бележки в нея, после остави книгата на мястото й.
Време беше да огледа къщата.
Внимателно събу обувките си, постави ги до прозореца и продължи по чорапи. С тихи стъпки се отправи към затворената врата. Подът изскърца и той спря. Но отново се възцари дълбока тишина. Едва ли в къщата имаше някой — тя изглеждаше така, че дори наркоманите и клошарите я бяха пощадили — но въпреки това разумно беше да е предпазлив.
Сложи ръка върху топката на бравата, завъртя я съвсем бавно и открехна вратата с няколко сантиметра. Надникна през процепа. Тъмнина. Отвори я по-широко за да може мъждивата светлина от прозореца зад гърба му да нахлуе в коридора. Забеляза, че е много дълъг, доста внушителен, с тъмнозелени релефни тапети. В позлатени ниши на стените висяха картини, обвити с бели платна, окачени по тежките рамки. В дъното на коридора широко мраморно стълбище се спускаше надолу и чезнеше в по-гъстия мрак. На горната площадка на стълбището стоеше нещо — навярно статуя? — също обвито в бял чаршаф.
Смитбак затаи дъх. Наистина изглеждаше, че къщата е била затворена и необитавана след смъртта на Ленг. Фантастично!
Нима всичките тези неща са принадлежали на Ленг?
Пристъпи няколко крачки по коридора. Тогава усети как миризмата на плесен и прах се примеси с нещо по-неприятно — някакъв органичен, сладникав мирис на гниене. Сякаш старото сърце на къщата най-сетне бе спряло.
Може би подозренията му бяха основателни и Ленг бе погребал телата на жертвите си зад старите викториански тапети.
Спря се на една ръка разстояние пред някаква картина. Воден от любопитство, посегна и повдигна единия край на бялото платно. Изгнилият плат падна в облак от прах и парцали и той отстъпи назад, сепнат за миг. Разкри се тъмна картина. Смитбак се вгледа по-отблизо. Картината изобразяваше вълча глутница, разкъсваща елен в гъста гора. Беше ужасяваща с анатомичните си подробности, но въпреки това великолепно живописвана и без съмнение струваше цяло състояние. С нараснало любопитство Смитбак пристъпи към следващата ниша, чието покривало също се превърна в прах при докосването му. Сюжетът на тази картина бе лов на кит — огромен спермацетов кит, обвързан с въжетата на харпуните, мятащ се в предсмъртен гърч, от отвора за дишане изригваше яркочервена артериална кръв, а опашката му бе запратила във водата цяла лодка харпунисти.
Смитбак не можеше да повярва на късмета си. Беше попаднал на златна жила. Но това не беше само гол късмет — беше резултат на тежък труд и внимателно проучване. Даже Пендъргаст още не бе установил къде е живял Ленг. Така щеше да спаси службата си в „Таймс“, а може би — дори връзката си с Нора. Защото беше сигурен, че каквато и информация за Ленг да търсеха Нора и Пендъргаст, тя се намираше тук.
Смитбак зачака, вслушан напрегнато, ала не чу никакъв шум да идва отдолу. Пое по покрития с килимена пътека коридор — бавно, с малки, безшумни крачки. След като стигна до покритата статуя до перилата на стълбището, посегна и сграбчи платното. Изгнило като останалите, то се разпадна и се свлече на пода на купчинка. Във въздуха се вдигна облак прах, разнесе се суха миризма на гнилоч и на плесен.