Продължи колкото можеше по-бързо напред покрай строените шкафове, докато не стигна до малка и очукана, дървена врата. Догарящата клечка го опари, той изруга, пусна я и запали нова. Отвори осветената врата. Водеше към обширна кухня, настлана с черни и бели плочки. В стената бе вградена дълбока камина. В останалата част от стаята доминиращо място заемаха огромна чугунена печка, редичка фурни и няколко маси с вградени мивки. Всичко изглеждаше запуснато, покрито с дебел слой прах, паяжини и миши изпражнения. Допаднал беше в задънена улица.
Къщата беше огромна. А и кибритените клечки нямаше да стигнат до безкрай. Какво щеше да прави, когато свършат?
Стегни се, Смитбак, рече си наум. В тази кухня очевидно никой не бе готвил поне през последните сто години. Никой не живее в тази къща. Тогава от какво се боиш?
Разчитайки на паметта си, без да пали повече клечки, той се върна в голямата стая, като заобикаляше опипом шкафовете със стъклени витрини. В един миг допря нещо с рамото си. Миг по-късно в краката му се разнесе страхотен трясък, последван от задушливата, остра миризма на формалдехид. С опънати нерви той изчака ехото да стихне. Приготви се да запали клечка, но размисли — възпламеним ли беше формалдехидът? Най-добре щеше да е да не експериментира точно сега. Пристъпи напред, кракът му се докосна до нещо голямо и меко, поддаващо. Екземплярът от голямата стъкленица. Бързо го заобиколи.
В коридора имаше и други врати. Ще ги опита една по една. Но първо спря да събуе чорапите си, които се бяха напоили с формалдехид. След това излезе отново в пасажа и рискува с нова клечка кибрит. Видя четири врати — две отляво и две отдясно.
Отвори най-близката и се озова пред старовремска баня с ламперия от поцинкована ламарина. Хилеше му се, поставен в средата на постлания с плочки под, череп на алозавър. Втората врата водеше към голям килер, пълен с препарирани птици; третата — пак към килер, но този път с препарирани гущери. Четвъртата — към кухненско помещение с напукани и нашарени с плесен стени.
Клечката изгасна и Смитбак потъна в мрака. Чуваше шумното си, накъсано дишане. Бръкна в кутийката и опипом преброи останалите клечки — бяха шест. Опита се отново — този пък с по-малък успех — да пребори пълзящата паника, която заплашваше да го съкруши, И преди беше попадал в трудни ситуации, по-тежки от тази. Това е само една празна къща. Просто намери изход от нея.
Върна се в приемния салон е неговата покрита е чаршафи колекция. Това, че отново можеше да вижда, макар и трудно, го поуспокои — в абсолютния мрак имаше нещо абсолютно ужасяващо. Огледа още веднъж поразителната колекция, ала единственото, което можеше да изпита сега беше засилващия се страх. Тук лошата миризма беше по-силна — сладникавият мирис на разложение, на нещо, което по правило би трябвало да е зарито на метър под земята.
Смитбак пое на няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Дебелият пласт прах на пода доказваше, че къщата е изоставена; че дори и пазачът, ако изобщо имаше такъв, идва съвсем рядко.
Отново се огледа с широко отворени за слабата светлина очи. В дъното коридорът изглежда свършваше със сводест вход към на пръв поглед голямо помещение. Зашляпа с боси крака по паркета и мина под арката. Стените на стаята зад нея бяха с ламперия от тъмно дърво, издигаща се до оформения на баклавички таван. Това помещение също бе пълно с изложбени експонати — някои „зачохлени“, други вдигнати на каменни или метални колонки-пиедестали. Но тук изложението бе съвсем различно от видяното досега. Той пристъпи, огледа се, объркването му се смеси със силно вълнение. Имаше огромни моряшки сандъци, някои със стъклени стени, обвързани с кожени ремъци; никелирани контейнери като стари гюмове за мляко, затворени яко с капаци с дебели болтове; голям, със странна форма дървен сандък с обшити с медна ламарина кръгове, изрязани върху горния му капак и върху страниците; сандък с формата на ковчег, прободен от половин дузина саби. На стената висяха въжета, навързани една за друга усмирителни ризи, окови, вериги, белезници с най-различни размери. Изложеното беше необяснимо, призрачно, още повече, че нямаше връзка с онова, което бе видял дотук.
Смитбак се промъкна до средата на стаята, държеше се далеч от тъмните ъгли. Пресметна, че фасадата на къщата би трябвало да се намира точно пред него. Задната й част се оказа задънена улица; тук би трябвало да има повече шанс. А ако се наложи, ще разбие входната врата.
В дъното на това помещение някакъв коридор водеше отново в мрака. Той предпазливо влезе в него, опипом търсеше пътя си близо до едната стена и плъзгаше крака в малки, внимателни стъпки. На слабата светлина забеляза, че коридорът водеше към друга стая, далеч по-малка от останалите, през които бе минал. Тук изложените образци бяха по-малко — само няколко шкафа, пълни с мидени черупки и няколко повдигнати на постаменти скелети на делфини. Изглежда, някога тази стая е била гостна или някаква приемна. А може би — като си го помисли надеждата му отново възкръсна — може би беше входен вестибюл.