Отключи отново вратата, след това пое по най-близкия проход, свърна вляво при първата пресечка, след това надясно, отклонявайки се от вратата. После клекна, потъна в сянката и се опита да поеме дъх. Чу тропота на крака в коридора. След това вратата издрънча силно.
— Отвори! — долетя до нея приглушения рев на О’Грейди.
Нора се огледа — търсеше по-добро укритие.
Помещението се осветяваше само от мъждивата крушка на аварийното осветление на високия таван. За да се включи допълнително осветление бе необходим ключ — стандартна процедура в хранилищата на музея, в които светлината можеше да увреди експонатите. Дългите проходи бяха потънали в полумрак. Чу пъшкане, потреперването на вратата в касата й. Надяваше се да не са толкова глупави да разбиват незаключена врата. Това щеше да провали всичко.
Вратата потрепери след поредния силен удар. Накрая ония вдянаха — почти с облекчение тя чу подрънкването на дръжката и изскърцването на отварящата се врата. Предпазливо, безшумно се оттегли в огромната гора от кости.
Музейната колекция от динозавърски кости бе най-голямата в света. Динозаврите се складираха без да се възстановяват скелетите им, костите бяха подредени разчленени върху масивни железни стелажи. Самите лавици бяха направени от стоманени греди и винкели, занитени здраво, за да създадат достатъчно здрава паяжина, способна да издържи хиляди тонове — огромни купчини дебели колкото дървесни стволове кости от крака, черепи с размерите на автомобил, масивни парчета скали с вкаменени в тях кости, очакващи длетото на реставраторите. Помещението миришеше като вътрешността на древна каменна катедрала.
— Знаем, че сте тук! — долетя до нея задъханият глас на Финистър.
Нора отстъпи още по-дълбоко в сенките. Един плъх изтопурка в краката й и се изкатери да потърси убежище в зеещата очна ябълка на някакъв алозавър. Костите се издигаха от двете страни като големи купчини гигантски подпалки, лавиците се извисяваха високо в залата. Както и повечето хранилища на музея, и това бе алогична бъркотия от лавици и стелажи, които се бяха разраствали безразборно през изминалия век и половина.
Много удобно място да се изгуби човек.
— Бягството от полицията не е донесло никому добро, доктор Кели! Предайте се и ще бъдем снизходителни към вас!
Тя приклекна зад гигантска черупка на костенурка, голяма колкото таванска гарсониера, опита се да възстанови мислено плана на хранилището. Не си спомни при предишните си посещения да бе виждала друга врата. От съображения за сигурност повечето хранилища бяха с една врата. А сега трябваше да ги накара да се поразмърдат.
— Доктор Кели, сигурен съм, че можем да стигнем до някакъв приемлив изход! Моля ви!
Нора се усмихна на себе си. Каква двойка ахмаци! Смитбак би се позабавлявал с тях.
Усмивката й се стопи, като се сети за Смитбак. Вече бе сигурна какво бе сторил. Смитбак бе отишъл в дома на Ленг. Може би бе чувал за теорията на Пендъргаст — че Ленг е още жив и че обитава старата си къща. Може би бе измъкнал това от О’Шонеси. Смитбак можеше да накара и ням човек да проговори.
Освен това го биваше в разследванията. Познаваше архива на музея. Докато тя и Пендъргаст се занимаваха с актовете за собственост, той бе отишъл в музея и бе уцелил в десетката. И тъй като го познаваше добре, тя бе сигурна, че бе хукнал направо към къщата на Ленг Ето защо е наел кола и е отишъл на „Ривърсайд драйв“. Само да провери дали къщата е там. Но Смитбак никога няма да се ограничи до една проста проверка. Глупак, проклет глупак…
Нора внимателно опита да набере номера на Смитбак на клетъчния си телефон, приглушавайки шума с чантичката си. Но телефонът й не работеше: заобиколена беше от няколко хиляди тона стомана и динозавърски кости, да не говорим за каменната грамада на музея над главата й. Това означаваше поне, че и радиостанциите на ченгетата ще бъдат също тъй безполезни. Ако планът й успееше, това щеше да се окаже от полза.
— Доктор Кели!
Гласовете вече идваха от лявата й страна, далеч от вратата.
Тя пропълзя между лавиците, напрегна очи да ги зърне, но не видя нищо друго, освен лъча на фенерче, който играеше по тъмните купчини от кости.
Не разполагаше с повече време — трябваше да излиза.
Заслуша се внимателно в стъпките на ченгетата. Чудесно — изглежда още бяха заедно. В общия си стремеж да я пипнат за яката, бяха направили глупостта единият да не остане да пази вратата.
— Добре! — извика тя. — Предавам се! Извинете, мисля, че просто си изгубих ума.
Дочу бързо разменени шепнешком реплики.
— Идваме! — извика О’Грейди. — Не мърдайте от мястото си!