— Да. Пишещата машина. Онази, която убиецът е използвал да напише една, не, две бележки. Вие, доколкото разбирам, сте знаели за машината, нали?
— Всички знаеха. Той беше печално прочут с отказа си да му поставят компютърен терминал, отказваше да ползва електронна поща.
— Разбирам — кимна Къстър и отвори килера.
Сякаш съвсем навреме отвътре изпадна старомодно черно бомбе, търколи се по пода и продължи да се върти в кръг, докато най-сетне не спря в краката му.
Къстър го погледна изненадан. И в криминале на Агата Кристи не би могло да се случи нещо по-ефектно. Подобни неща просто липсват в реалната полицейска работа. Не можеше да повярва на очите си.
Вдигна глава и погледна Бризбейн, с повдигнати въпросително вежди.
Бризбейн изглеждаше първоначално слисан, после объркан, накрая — ядосан.
— Това беше за маскения бал в музея — рече юристът. — Можете сами да проверите. Всички са ме виждали с него. От години го използвам.
Къстър мушна глава в килера, разрови се и извади дълъг, добре свит черен чадър. Извади го, изправи го на върха му и го пусна. Чадърът падна до бомбето. Отново вдигна глава и погледна Бризбейн. Секундите бавно изтичаха.
— Това е абсурдно! — избухна Бризбейн.
— Не съм казал нищо — рече Къстър. Погледна към Нойс. — Ти да си казвал нещо?
— Съвсем не, сър, не съм казвал нищо.
— Е, какво точно е абсурдно тогава, господин Бризбейн?
— Онова, което си мислите… — човекът не можеше да намери точните думи, — … че аз съм… нали разбирате… О не, това е абсолютно нелепо!
Къстър сключи ръце зад гърба си. Тръгна напред бавно, стъпка подир стъпка, докато стигна до писалището. А там съвсем преднамерено се надвеси напред и над него.
— Какво съм си мислел, господин Бризбейн? — попита тихо.
Трета глава
Ролсът полетя по „Ривърсайд“. Шофьорът им умело пресичаше различните ленти с движещи се автомобили, прекарваше голямата кола през невероятно тесни пролуки, понякога принуждаваше другите да се притиснат към бордюрите. Минаваше единайсет вечерта и трафикът започваше да изтънява. Но на самия булевард „Ривърсайд“ и на съседните улички нямаше и едно място за паркиране.
Колата зави по 131-а улица и намали рязко ход. И почти веднага, на не повече от десетина коли от тях, Нора го забеляза — сребрист форд таурус, с нюйоркски номер ELI–7734.
Пендъргаст излезе, отиде до паркираната кола, наведе се напред към таблото й, за да установи идентичността й. След това отиде до дясната врата и с неуловим за окото внезапен удар строши стъклото й. Алармената инсталация зави остро, докато той претърсваше жабката и купето. Двама полицаи се появиха почти веднага от позицията ся на засада с извадени револвери. Пендъргаст извади значката си и им заговори — накъсо, остро. Те прибраха револверите в кобурите си и крадешком си измъкнаха. След малко Пендъргаст се върна.
— В колата няма нищо — каза той на Нора. — Трябва да е взел адреса със себе си. Да се надяваме, че къщата на Ленг е наблизо.
След като нареди на Проктър да паркира пред гробницата на Грант и да изчака да му се обадят, Пендъргаст пое по 131-а улица с дълга крачка. След малко стигнаха до самия „Ривърсайд“. Паркът се простираше отвъд булеварда, дърветата му се издигаха като мършави часовои пред голямото, непознато черно пространство. Отвъд парка течеше Хъдсън, водите й блещукаха на слабата лунна светлина.
Нора се огледа наляво и надясно — безброй грохнали жилищни блокове, стари, изоставени къщи и бедняшки приюти се простираха и в двете посоки.
— Как ще я намерим? — попита тя.
— Трябва да притежава определени характеристики — отвърна Пендъргаст. — Ще бъде частна къща, най-малко на сто години, няма да е преустройвана в отделни апартаменти. Ще изглежда навярно като изоставена, но ще бъде много добре защитена. Ще тръгнем първо на юг.
Но преди да продължат той спря и сложи ръка върху рамото й.
— При нормални обстоятелства, никога не бих позволил на цивилен човек да участва в полицейска акция.
— Но нали моят приятел е…
Пендъргаст вдигна ръката си.
— Нямаме време за спорове. Вече съм обмислил много внимателно пред какво сме изправени. Ще бъда колкото е възможно по-откровен. Ако намерим къщата на Ленг, шансовете ми да успея без чужда помощ ще бъдат много малки.
— Добре. И без това нямаше да ви позволя да ме оставите да чакам.
— Знам. Знам също, като имам предвид хитростта на Ленг, че двама души имат по-голяма възможност да успеят, отколкото голяма — и шумна — официална компания. Дори ако можем да си осигурим такава компания навреме. Но трябва да ви кажа, доктор Кели, че ви забърквам в ситуация с може би безброй неизвестни. Казано накратко, това е ситуация, при която е много, много възможно един от нас, или и двамата да бъдем убити.