— Разбирам. — Къстър погледна към чадъра. — А чадърът?
— Всеки носи черен чадър.
Сякаш върху емоциите му се бе спуснал воал. Юридически тренинг, не ще и дума.
— Откога притежавате тази шапка?
— Вече ви казах.
— А откъде я купихте?
— Чакайте да си спомня… в някакъв антикварен магазин във Вилидж. Или май в „Трайб-кей“. Мисля, че е на улица „Лиспинард“.
— Колко ви струва?
— Не помня. Трийсет-четирийсет долара. — За миг в спокойствието на Бризбейн сякаш се получи лека пробойна. — Вижте какво, защо се интересувате толкова от тази шапка? Маса хора носят бомбета.
Наблюдавай очите му. А очите изглеждаха като паникьосани. Очите изглеждаха като гузни.
— Наистина ли? — отвърна равнодушно Къстър. — Маса хора? Единственият човек, за който знам със сигурност, че носи бомбе в Ню Йорк, е убиецът.
За първи път се споменаваше думата убиец и Къстър съвсем леко натърти върху нея. Той наистина водеше играта красиво — като умел въдичар, хванал голяма пъстърва. Как му се искаше всичко това да бе записано на видео лента. Шефът би поискал да го види, може би да превърне записа в учебна касета за по-младите детективи.
— Нека се върнем към чадъра.
— Купих го… не мога да си спомня откъде. Непрекъснато купувам чадъри и ги губя.
Бризбейн сви рамене, но някак си вдървено.
— А останалата част от костюма?
— В килера е. Хайде, хвърлете един поглед.
Къстър не се съмняваше, че останалата част от костюма ще съвпада с описанието на черно, старомодно палто. Пренебрегна опита да бъде отвлечено вниманието му.
— Откъде го купихте?
— Мисля, че намерих панталона и палтото в онзи магазин за дрехи втора употреба до „Блумингдейлс“. Но просто не мога да се сетя за името му.
— Несъменено. — Къстър погледна изпитателно Бризбейн. — Странен избор на костюм за маскен бал, не намирате ли? Да се предрешите като английски банкер, искам да кажа.
— Не обичам да изглеждам смешен. Носил съм този костюм поне на половин дузина музейни празненства. Използвал съм го доста.
— О, не се съмнявам, че сте го използвали доста. Доста, наистина.
Къстър хвърли поглед към Нойс. Той бе възбуден, имаше някак си гладно изражение, сякаш щяха да му потекат слюнките. Той поне разбираше какво щеше да последва.
— Къде бяхте, господин Бризбейн, на 12 октомври между единайсет вечерта и четири часа на следващата сутрин?
Това бе времевата рамка, която съдебният лекар бе определил за смъртта на Пък.
Бризбейн изглежда се замисли.
— Чакайте да видим… Трудно е да си спомня.
И се засмя.
Къстър също се засмя.
— Не мога да си спомня какво съм правил онази вечер. Не и точно. След дванайсет или към един съм бил в леглото, разбира се. Но преди това… Да, спомних си. Бях си у дома онази вечер. Наваксвах с четенето.
— Сам живеете, нали, господин Бризбейн?
— Да.
— И няма кой да удостовери, че сте си били у дома? Хазяйка, например? Приятелка? Приятел!
Бризбейн се намръщи.
— Не, не, няма нищо подобно. Така че, ако това е всичко, което имате да…
— Един момент, господин Бризбейн. И къде казахте, че живеете?
— Не съм казал. На Девета улица, близо до „Юнивърсити плейс“.
— Хм. На не повече от дузина пресечки от „Томпкинс скуеър парк“. Където е станало второто убийство.
— Това е много интересно съвпадение, не ще и дума.
— Така е. — Къстър погледна през прозореца. Сентръл парк долу бе под мантията на мрака. — И несъмнено е съвпадение, че първото убийство е станало на един хвърлей място от тук — в „Криволиците“?
Бризбейн се смръщи още повече.
— Наистина, детектив, мисля, че стигнахме дотам, където въпросите свършват и започват спекулациите. — Изтегли се със стола назад, готвеше се да стане. — А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се заемем с въпроса за извеждането на хората ви от музея.
Къстър му даде знак да си седи на мястото и отново погледна към Нойс. Бъди готов.
— Има само още едно нещо. Третото убийство. — Той небрежно извади листче от бележника си. — Познавате ли Оскар Гибс?
— Да, мисля, че го познавам. Помощникът на господин Пък.
— Точно така. Според показанията на господин Гибс, на 12 октомври следобед вие и господин Пък сте имали малък… ъ-ъ-ъ… спор в архива. Станало е след като сте разбрали, че „Човешки ресурси“ не подкрепят препоръката ви Пък да бъде уволнен.
Бризбейн леко се изчерви.
— Аз не бих вярвал на всичко, което чуя.
Къстър се усмихна.
— Аз — също, господин Бризбейн. Повярвайте ми, аз — също. — Къстър си позволи си една дълга, възхитителна пауза.