Величествените бронзови порти на музея се отвориха и пред тях се разкри „Мюзиъм драйв“ с жужащата тълпа репортери. Въпреки предварително свършената работа, Къстър пак се удиви колко много се бяха събрали — като мухи на мед. Веднага засвяткаха светкавици, последвани от острата и постоянна ярка светлина на прожекторите на телевизионните камери. Посрещна го вълна от извикани на висок глас въпроси, ревът бе толкова силен, че трудно можеха да се отличат отделните гласове. Самите стъпала бяха оградени с опънати от полицията въжета, но когато Къстър се появи, следван от заподозрения, тълпата се втурна напред като един. Последва миг на върховна възбуда, обезумели крясъци и бутане, преди ченгетата да възстановят реда и да изтласкат журналистите обратно зад кордона.
Заподозреният не бе промълвил и думица през последните двайсетина минути, очевидно бе изпаднал в унеса на шока. Дотолкова беше объркан, че дори не се постара да скрие лицето си, когато вратите се отвориха в хладната нощ. И сега, когато цяла батарея прожектори светна в лицето му — когато видя морето от лица, камери и протегнати напред микрофони — той наведе глава, опитвайки се да се скрие, сви се и се наложи да бъде къде избутан, къде отнесен до очакващата го патрулна кола. Вече при колата, както ги бе инструктирал, конвоиращите му предадоха заподозрения. Къстър лично щеше да го набута на задната седалка. Знаеше отлично, че това бе снимката, която следващата сутрин щеше да цъфне на първата страница на всеки вестник в града.
Но да поеме заподозрения означаваше да улови подхвърлен му чувал, тежък осемдесет килограма, и той едва не го изпусна, опитвайки се да го вкара в колата. Успя най-сетне под вълната от залповете на светкавиците. Колата бе с включени фарове и сирена и веднага потегли.
Къстър я изгледа как си пробива път в тълпата, след това се обърна с лице към пресата. Вдигна ръце като Мойсей и зачака да замлъкнат. Нямаше никакво намерение да лишава кмета от шоуто — снимките как набутва окования в белезници заподозрян в колата щяха да са достатъчни всички да разберат кой го е арестувал — но трябваше да каже нещо, за да овладее тълпата.
— Кметът е на път за насам — извика той с ясен, овладян глас. — Ще пристигне след няколко минути и ще направи важно съобщение. Дотогава няма да има никакви коментари.
— Как го разкрихте? — изкряска някой и въпросът веднага бе удавен от последвалия рев; обезумели викове, махане, прътове с микрофони, насочени към него. Но Къстър съвсем благоразумно ги пренебрегна. Изборите бяха след седмица. Нека кметът да направи съобщението и да обере славата. Къстър щеше да си получи наградата по-късно.
Девета глава
Първото нещо, което почувства, бе болка. Нора бавно идваше в съзнание — бавно и много болезнено. Изстена, преглътна, опита се да се помръдне. Чувстваше хълбока си като разкъсан. Премигна, премигна отново, след това осъзна, че я заобикаляше пълен мрак. Усети кръв по лицето си, но когато се опита да го докосне, не можа да помръдне ръка. Опита отново и разбра, че и ръцете, и краката й бяха оковани.
Беше объркана, сякаш сънуваше нещо и не можеше да се събуди и да го прогони. Какво търсеше тук? Къде се намираше?
От тъмното долетя глас — нисък и слаб:
— Доктор Кели?
Като чу името си тя постепенно започна да излиза от унеса. А с проясняването на съзнанието си Нора почувства и силния шок на страха.
— Пендъргаст е — прошепна гласът. — Добре ли сте?