Коридорът свършваше с площадката на величествено вито стълбище, което водеше надолу към голяма зала. Над мраморния под, на позлатена верига, от изографисания свод висеше тежък кристален полилей. Пендъргаст се спусна по стъпалата дълбоко замислен. От едната му страна отворени високи врати водеха към двуетажна библиотека; от другата — дълга зала потъваше нейде в мрака. Пендъргаст пое първо към залата, която първоначално е била манастирска трапезария. В спомените си той я беше населил с най-различни семейни вещи — тежки бюфети от палисандрово дърво, прекалено големи пейзажи от Бирщат и Коул. Тук имаше и други, по-необичайни неща — тесте карти за таро, кристални глобуси, апаратура за спиритически сеанси, вериги и окови, подиуми, на които илюзионисти и магьосници да изнасят представленията си. В ъглите имаше и други предмети с неясни, скрити прекалено дълбоко в сенките очертания, които трудно можеха да бъдат определени.
Докато се оглеждаше, в съзнанието му отново нахлуха вълните на безпокойството — за онази връзка, която още не бе направена. Тя беше тук, всичко бе около него и само чакаше той да го види. Ала въпреки че витаеше някъде наблизо, то бе извън досега му.
Това помещение не можеше да му каже нищо повече. Излезе, прекоси отново кънтящата зала и влезе в библиотеката. Огледа се за миг, наслади се на книгите — истински и въображаеми, — които се издигаха редица подир редица досами високия таван. Пристъпи към една от лавиците до най-близката стена. Огледа редицата книги, намери онази, която искаше, и я извади. С тихо, едва доловимо щракване лавицата се отдели от стената.
… И след това Пендъргаст изведнъж се озова в къщата на Ленг на „Ривърсайд драйв“, застанал във величествения вестибюл, заобиколен от удивителните колекции на Ленг.
Поколеба се, слисан за миг. Такава промяна, такава бърза смяна на местоположението не беше му се случвала никога при преброждането на паметта.
Но докато чакаше, оглеждайки завитите с платна скелети и лавици, изпълнени със съкровища, причината му се изясни. Когато той и Нора минаха през стаите на лентовата къща — величествения вестибюл; дългата, с нисък таван изложбена зала; двуетажната библиотека — Пендъргаст бе изпитал неочакваното, неловко чувство на познатост. Сега вече знаеше защо — в тази къща на „Ривърсайд драйв“ Ленг бе пресъздал по свой тъмен и перверзен начин старата резиденция на Пендъргастови на улица „Дофен“.
Най-накрая бе направил критично важната връзка. Дали бе така?
„Прачичо Антоан? — бе попитала леля Корнелия. — Той замина на север, в Ню Йорк, стана янки.“ Точно така е направил. Но досущ като всички членове на фамилията Пендъргаст, той не е бил в състояние да избяга от наследството си. И тук, в Ню Йорк, той бе пресъздал своя собствена „Мезон дьо ла Рошеноар“ — идеализирана къща, в която да помести колекциите си и да извършва експериментите, необезпокояван от любопитстващи роднини. Не беше нереално, разбра Пендъргаст, щом самият той бе пресъздал „Мезон дьо ла Рошеноар“ в собственото си съзнание като дворец на спомените.
Дотук това поне беше ясно. Но съзнанието му оставаше неспокойно. Нещо друго му убягваше — нещо, което витаеше съвсем наблизо, което той почти усещаше. Ленг е разполагал с цял живот, с няколко живота, през които да завърши собствения си „музей на чудатостите“. И ето я сега тук — може би най-хубавата колекция по естествена история, събирана някога. И все пак, докато се оглеждаше, Пендъргаст осъзна, че тя беше непълна. Една от частите й липсваше. И то не коя да е от тях, а всъщност — главната колекция — онова, което бе омаяло най-силно младия Антоан Ленг Пендъргаст. Усети как удивлението му нарастваше. Антоан — като Ленг — бе имал на разположение век и половина, за да завърши своя „музей на чудатостите“. Защо я нямаше тук тази част?
Пендъргаст знаеше, че тя съществува. Трябваше да съществува. Тук, в тази къща. Въпросът беше само къде…
Някакъв шум от външния свят — странно приглушен писък — изведнъж прекъсна броденето из паметта на Пендъргаст. Той бързешком се оттегли отново, гмурна се колкото можеше по-дълбоко в защитната тъмнина и мъгла на собствените си мисловни възстановки, опитвайки се да постигне необходимата чистота на съсредоточаването.
Времето течеше. И тогава, в мислите си той отново се озова в старата къща на улица „Дофен“ — в библиотеката й.
Изчака малко, аклиматизираше се към заобикалящата го среда, даде време на подозренията и на въпросите си да съзреят. Наум ги записа върху пергамент, мушна ги между позлатените корици, постави книгата на една от лавиците до дълга редица от подобни книги — всичките до една изпълнени с въпроси книги. След това насочи вниманието си към книжния шкаф, който се бе отворил. Зад него се виждаше асансьор.