Пристъпи напред и огледа бързешком операционната. До масата стоеше стойката на система, прозрачната й тръбичка се спускаше виейки се и изчезваше под зелените чаршафи. Пак близо до масата имаше голяма метална кутия на колела, чийто преден панел бе целия в тръби и циферблати — навярно беше апарат за изкуствено дишане. В метална мивка се търкаляха няколко окървавени скалпела. Върху поднос за хирургически инструменти стояха пинсети, стерилни гъби, пластмасова бутилка с бетадинов разтвор. Други инструменти бяха пръснати върху количката, където очевидно са били захвърлени, когато операцията е била прекъсната.
Погледна към челото на масата, където редица уреди следяха за жизнените параметри на оперирания. Разпозна екрана на електрокардиографа — призрачна, начупена, зелена линия вървеше отляво надясно. Следеше сърдечния ритъм. Боже мой, сепна се тя, нима е възможно Бил да е още жив?
Пристъпи бързо напред, пресегна се над зеещия срез и махна чаршафа от раменете му. Вече можеше да вижда чертите на Смитбак — познатата й разрошена коса с непокорния лизнат кичур, кльощавите ръце и рамене, къдрицата на врата му. Протегна ръка и докосна врата му, усети слабия пулс на сънната артерия.
Наистина беше жив. Или по-скоро — полужив.
Дали е бил упоен? Какво трябваше да направи? Как би могла да го спаси?
Усети се, че диша трескаво и се опита да намали темпото и на дишането, и на мислите си. Огледа уредите и се опита да си спомни лекциите от подготвителния курс по медицина, който бе преминала в колежа; да си припомни лекциите по анатомия, по биологична и съдебна антропология, които бе слушала в университета; да си припомни и наученото по време на краткия й военизиран стаж в болницата.
Веднага премина към следващия уред, опитвайки се да си очертае цялостната картина. Този уред определено бе предназначен да измерва кръвното налягане. Видя показанията за систоличното и диастоличното налягане — 91 на 60. Добре поне, че освен пулс имаше и някакво кръвно налягане. Но й се видя ниско, твърде ниско. До този апарат имаше друг, свързан с кабел, защипан със щипка към показалеца на Смитбак. На чичото на Нора бяха поставили подобен уред, когато преди година лежа в болницата заради силна сърдечна недостатъчност — това бе пулсов оксиметър, измерваше наситеността на кръвта с кислород. Показанието на сатурацията бе 80. Това добре ли беше? Доколкото си спомняше, показания под 95 бяха причина за безпокойство.
Нора погледна отново електрокардиографа и данните за пулса, изписани в долния му десен ъгъл. Пулсът си оставаше 125.
Изведнъж апаратът за кръвно налягане започна да излъчва тревожен сигнал.
Наведете се над Смитбак, вслуша се в дишането му. Беше ускорено, накъсано, едва доловимо.
Изправи се и като огледа отново апаратурата изстена отчаяна. Господи, трябваше да направи нещо. Не можеше да го мести; това означаваше сигурна смърт. Каквото и да трябваше да се направи, то следваше да стане тук и то веднага. Ако не може да му помогне, Смитбак ще умре.
Опита се да овладее паниката си, да изтръгне повече от паметта си. Какво означаваше това — ниско кръвно налягане, необичайно висок пулс, ниска сатурация на кислород в кръвта?
Голяма загуба на кръв. Погледна ужасяващо пълния колектор под масата. Смитбак страдаше от масивна загуба на кръв.
Как реагира тялото в такива случаи? Опита се да си припомни отдавнашните лекции, които бе слушала с половин ухо. Първо — чрез тахикардия, когато сърцето започва да бие по-често в опит да достави на тъканите достатъчно кислород. После — какъв беше проклетият термин? — спазъм на съдовете. Бързо протегна ръка и опипа пръстите на Смитбак. Както и очакваше, бяха ледено студени, а кожата бе изпъстрена с петна. Тялото бе прекратило достъпа на кръв до крайниците, за да увеличи кислорода за по-важните си органи.
Кръвното налягане спада последно. А кръвното на Смитбак вече спадаше. И след това…
Не искаше да си помисли какво идваше след това.
Усети как й се повдига. Всичко това бе една лудост. Та тя не беше лекар. И всичко, което би сторила, би могло да влоши нещата.
Пое дълбоко дъх, взряна в дълбоката рана, опита се да се съсредоточи. Дори да знаеше как да затвори и да зашие разреза, това нямаше да помогне кой знае колко — загубата на кръв вече беше прекалено голяма. Не забеляза наоколо кръвна плазма за преливане, а и да имаше, да осъществи трансфузията бе извън способностите й.
Но знаеше, че пациентите с голяма загуба на кръв, могат да бъдат рехидрирани с кристалоиди или със солен разтвор.
Погледна отново към стойката със системата до масата. На нея висеше торбичка с хиляда кубика физиологичен разтвор, тръбичката й се спускаше надолу и влизаше с игла във вена на Смитбак. Кранчето на системата обаче бе спряно. Наполовина празна спринцовка се люлееше, забита в най-ниската точка на тръбичката. Схвана какво означаваше това — местна упойка, вливана чрез системата — навярно версед, тъй като верседът действаше не по-дълго от пет минути. Така жертвата остава в съзнание, но навярно се намаляват съпротивителните й сили. Защо „Хирурга“ не бе използвал обща упойка, или поне упойка на гръбнака, докато е извършвал процедурата?