— Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…
— Следващият въпрос — изръмжа Хил.
Смитбак скочи на крака и извика:
— Господин кмете, след като бях оклеветен…
— Госпожа Епстийн от WNBC — извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.
Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.
— ИЗВИНЕТЕ! — Смитбак бързо се възползва от временното затишие. — Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?
Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.
— Разбира се — отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.
— Бих искал да се обърна към господин Бризбейн — продължи Смитбак, без да губи и секунда. — Господин Бризбейн, защо писмото, от което започна всичко, е потулено, заедно с всички вещи от колекцията на Шотъм? Да не би музеят да се опитва да скрие нещо?
Бризбейн се изправи, спокойно усмихнат.
— Съвсем не. Тези материали просто са временно иззети за консервация. Това е стандартна процедура в музея. Във всеки случай писмото вече задейства един убиец папагал; да се публикува сега ще бъде безотговорно. Материалите са достъпни за квалифицирани изследователи.
— Не е ли вярно, че сте се опитали да попречите на ваши служители да работят по случая?
— Съвсем не. Ние оказваме съдействие през цялото време. Самите архиви говорят за това.
Глупости. Смитбак мислеше трескаво.
— Господин Бризбейн…
— Господин Смитбак, бихте ли дали думата и на някой друг от колегите? — гласът на Мери Хил отново проряза атмосферата.
— Не! — извика Смитбак и предизвика изблици на смях. — Господин Бризбейн, не е ли вярно, че компанията „Мойгън-Феърхевън“, която е дарила миналата година на музея два милиона долара — да не споменаваме, че самият Феърхевън е във вашия борд — е оказала натиск върху музея да спре това разследване?
Бризбейн се изчерви и Смитбак разбра, че този път въпросът му бе улучил в десетката.
— Това е безотговорно обвинение. Както вече казах, ние оказваме съдействие…
— Значи вие отричате, че сте заплашили вашата служителка доктор Нора Кели и сте й забранили да работи по случая? Имайте предвид, господин Бризбейн, че още не сме изслушали самата Нора Кели. Същата тази, която намери трупа на третата жертва — и трябва да добавя — която е била преследвана и едва не е била убита от „Хирурга“.
Ясният намек беше, че Нора Кели може да има нещо за казване, което няма да е в съзвучие с думите на Бризбейн. Лицето на Бризбейн помрачня, почувства се притиснат до стената.
— Няма да отговарям на тези грубиянски въпроси.
Стоящият до него Колъпи изглеждаше мрачен.
Смитбак усети как се понася на вълната на триумфа.
— Господин Смитбак — рече язвително Мери Хил, — вие да не би да искате да монополизирате тази пресконференция? Очевидно е, че убийствата от деветнайсети век нямат нищо общо с днешните серийни убийства, освен че са вдъхновени от тях.
— А вие откъде сте сигурна в това? — извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.
Сега към него се обърна кметът:
— Да ни би да искате да ни внушите, господине — рече шеговито той, — че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?
В залата избухна силен смях.
— Съвсем не…
— Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.
Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.
Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция — беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.
Втора глава
Улица „Дойърс“ бе съвсем тясна, почти пътечка в югоизточния ъгъл на Китайския квартал. В единия й край бяха струпани чайни и магазини за хранителни стоки, украсени с гирлянди от неонови надписи на китайски. Тъмни облаци се плъзгаха по небето, а вятърът разнасяше из канавките хартии и опадали листа. Чуваше се далечен тътен — наближаваше буря.
О’Шонеси се спря пред пустата уличка, а Нора спря зад него. Тя потрепери от страх и от студ. Видя го как оглежда тротоара напред и назад, нащрек за какъвто и да е знак за опасност, за евентуалното им проследяване.
— Номер деветдесет и девет е по средата между двете пресечки — каза тихо той. — Онази каменната къща.
Нора погледна нататък. Беше тясна сграда, като всички останали — триетажна постройка от мръснозелени тухли.
— Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита О’Шонеси.