Може би съществуваше някъде, където то не се беше случило. Може би каретата се беше плъзнала на другата страна, може би съществуваше някоя сгодна скала, може би тя въобще не беше пътувала насам, може би кочияшът си беше спомнил за неочаквания завой. Но тези възможности можеха да съществуват само ако съществуваше тази.
Това не беше нейно знание. То долетя в главата й от съзнание много, много по-старо.
Понякога единственото нещо, което можеш да направиш за някого, е да си там.
Тя отведе Бинки в сенките до скалистия път, и зачака. След минута-две се чу трополене на камъни и един кон и ездач се изкачиха по една почти отвесна пътека от речното дъно.
Ноздрите на Бинки се разшириха. Парапсихологията няма дума за неловкото усещане, което те обзема, когато си в присъствието на собственото си аз.43
Сюзън видя как Смърт слиза от коня и застава, втренчил поглед в речното корито долу, облегнат на косата си.
Тя си помисли: но той можеше да направи нещо.
Можеше ли?
Фигурата се изправи, но не се обърна.
— ДА. МОЖЕШЕ ДА НАПРАВЯ НЕЩО.
— Как… как разбра, че съм тук…?
Смърт раздразнено махна с ръка.
— ПОМНЯ ТЕ. А СЕГА РАЗБЕРИ ТОВА: РОДИТЕЛИТЕ ТИ ЗНАЕХА, ЧЕ НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧАТ. ВСЯКО НЕЩО ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧИ НЯКЪДЕ. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НЕ СЪМ ИМ ГОВОРИЛ ЗА ТОВА? НО АЗ НЕ МОГА ДА ДАВАМ ЖИВОТ. МОГА ДА ДАРЯВАМ САМО… ПРОДЪЛЖЕНИЕ. НЕИЗМЕНЧИВОСТ. САМО ХОРАТА МОГАТ ДА ДАРЯВАТ ЖИВОТ. А ТЕ ИСКАХА ДА СА ХОРА, А НЕ БЕЗСМЪРТНИ. АКО ЩЕ ТИ СТАНЕ ПО-ЛЕКО, ТЕ УМРЯХА МИГНОВЕНО. МИГНОВЕНО.
Трябва да попитам, помисли си Сюзън. Трябва да го кажа. Или не съм човек.
— Аз бих могла да се върна назад и да ги спася…? — Само едва забележимо потрепване в гласа й подсказа, че твърдението е въпрос.
— ДА ГИ СПАСИШ? ЗАЩО? ЕДИН ЖИВОТ, КОЙТО Е ИЗТЕКЪЛ? НЯКОИ НЕЩА СВЪРШВАТ. ЗНАМ ТОВА. ПОНЯКОГА СЪМ СИ МИСЛЕЛ ДРУГОЯЧЕ. НО… БЕЗ ДЪЛГА, КАКВО СЪМ АЗ? ТРЯБВА ДА ИМА РЕД.
Той се качи на седлото и, все още без да се обръща, да я погледне в лицето, пришпори Бинки нагоре и над клисурата.
Зад една конюшня на Фидрова Улица имаше купа сено. Тя се изду за един миг, след което се чу сподавена ругатня.
Част от секундата по-късно се чу пристъп на кашлица и нова, доста по-добра ругатня откъм силажната яма близо до пазара за добитък.
Много скоро след това няколко прогнили дъски на пода в един стар фуражен склад на Късата Улица експлодира нагоре, последван от псувня, която отскочи от един брашнен чувал.
— Идиот такъв, гризач! — измуча Албърт, докато изчопляше зърно от ухото си.
— ЦЪЪРР.
— Така мисля! Колко голям мислиш, че съм?
Албърт изтупа плява и брашно от палтото си и се приближи до прозореца.
— А! — каза той, — нека се възстановим в „Поправения Барабан“ тогава.
В джоба на Албърт пясъкът възобнови прекъснатото си пътуване от бъдещето към миналото.
Хибискус Данълм беше решил да затвори за един час. Това беше елементарен процес. Първо той и персоналът му събираха, ако бяха останали здрави халби и чаши. Това не отнемаше много време. После следваше безцелно търсене на някакво оръжие с висока препродажна стойност и бързо претърсване на джобовете на онези техни собственици, които не можеха да му възразят, бидейки пияни, мъртви или и двете. После отместваха мебелите настрани и всичко останало се измиташе през задната врата и право в широкото кафяво гърло на река Анкх, където то се събираше на купчина и, в известна степен, потъваше.
Най-накрая, Хибискус заключваше и подпираше голямата входна врата…
Тя не искаше да се затвори. Той погледна надолу. В нея се беше вклинил ботуш.
— Затворено е — каза той.
— Не, не е.
Вратата се огъна назад и Албърт се озова вътре.
— Виждал ли си този човек? — попита той, като тикна продълговато картонче пред очите на Данълм.
Това беше грубо потъпкване на етикета. Данълм беше в такъв занаят, където човек оцеляваше само ако не разправяше на хората, че е виждал други хора. Данълм можеше да сервира цяла нощ, без да види никого.
— Никога през целия си живот не съм го виждал — каза той автоматично, без дори да погледне към картата.
— Трябва да ми помогнеш — каза Албърт, — иначе ще се случи нещо ужасно.
— Разкарай се!
Албърт затръшна вратата с крак зад себе си.
— Само не казвай, че не съм те предупредил — каза той. На рамото му Смърт на Плъховете подозрително подуши въздуха.