— Срещал ли си някога зомби?
— Познавам един голем35. Господин Дорфъл в Дългия Хогмит.
— Него? Той истински зомби ли е?
— Ъхъ. Има свето писание на главата, виждал съм го.
— Йок! Наистина? Купувам си наденица от него.
— Все едно… та какво за зомбитата?
— … не си личи по вкуса, аз пък си мислех, че е наистина добър колбасар…
— Какво казваше за зомбитата?
— … странно как можеш да познаваш някого с години, а после изведнъж да се окаже, че краката му са от глина…
— Зомбитата… — търпеливо повтори Клиф.
— Какво? О! Да. Искам да кажа, че той се държи като такъв. — Глод си припомни някои от зомбитата в Анкх-Морпорк. — Или поне така, както се предполага зомбитата да се държат.
— Ъхъ. Знам какво искаш да кажеш.
— А и двамата знаем защо.
— Ъхъ. Ъ-ъ. Защо?
— Китарата.
— О, тя ли. Ъхъ.
— Когато сме на сцена, онова нещо поема властта…
В тишината на стаята китарата лежеше в мрака до главата на Бъди, а струните й нежно вибрираха в тон с гласа на джуджето…
— Тъй, е, какво да правим? — попита Клиф.
— Направена е от дърво. Десет секунди с брадва, и — край на проблема.
— Не съм сигурен. Тя не е обикновен инструмент.
— Когато го срещнахме, беше добро момче. За човек — каза Глод.
— Е, какво да правим? Не мисля, че можем да му я отнемем.
— Може би можем да го заведем при…
Джуджето млъкна. Долавяше неясно ехо към гласа си.
— Това проклето нещо ни слуша! — изсъска той. — Да излезем навън.
В крайна сметка се озоваха на пътя.
— Не разбирам как може да слуша — рече Клиф. — Инструментите са предназначени тях да ги слушат.
— Струните слушат — каза Глод, равнодушно. — Това не е обикновен инструмент.
Клиф сви рамене.
— Съществува само един начин да го разберем — каза той.
Ранна утринна мъгла изпълваше улиците. Около Университета бе като изваяна в причудливи фигури от леката магическа фонова радиация. Странно оформени неща се движеха по влажните павета.
Две от тях бяха Глод и Клиф.
— Така — каза джуджето. — Стигнахме.
Погледна нагоре към една гола стена.
— Знаех си аз! — каза той. — Не ти ли казвах? Магия! Колко пъти сме слушали тази история? Съществува загадъчен магазин, който никой никога не е виждал по-рано, и някой влиза вътре и си купува някоя ръждясала стара антика, а тя се оказва, че е…
— Глод…
— … някакъв талисман или бутилка, пълна с духове, а после, когато изпадне в беда, той се връща там, а магазинът…
— Глод…?
— … загадъчно е изчезнал и се е върнал, в каквото и да е онова измерение, откъдето е дошъл… да, какво има?
— От другата страна на улицата си. Ей тук е.
Глод изгледа кръвнишки голата стена, после се обърна и прецапа през улицата.
— Беше грешка, която всеки може да допусне.
— Ъхъ.
— Но не омаловажава нищо от онова, което казах.
Глод блъсна вратата и, за негова изненада, се оказа, че тя е отключена.
— Вече е два сутринта! Що за музикален магазин е този, който е отворен в два часа сутринта? — Глод драсна клечка кибрит.
Прашното гробище на стари инструменти изплува черно наоколо. Изглеждаше така, сякаш стадо праисторически животни са били уловени в светкавица, след което са се вкаменили.
— Какво е онова, дето прилича на змия? — прошепна Клиф.
— Нарича се Серпент.36
Глод се чувстваше в неловко положение. Беше прекарал по-голямата част от живота си като музикант. Мразеше даже вида на мъртви инструменти, а тези бяха такива. Не принадлежаха никому. Никой не свиреше на тях. Бяха като безжизнени тела, хора без души. Нещо, което бяха съдържали, си беше отишло. Всеки един от тях представляваше един музикант, изпаднал в беда.
В гора от фаготи блестеше сноп светлина. Старата дама спеше дълбоко на стола люлка, с плетка в скута и с шал, преметнат през раменете.
— Глод?
Глод подскочи.
— Да? Какво?
— Защо сме тук? Знаем, че мястото съществува…
— Ето ви, хулигани!
Глод примигна срещу стрелата от арбалет, пернала го по върха на носа, и вдигна ръце. Старицата беше преминала от спящо състояние в стреляща стойка, без явно да премине през никакво друго междинно положение.
— Ами какво да направя? — каза той. — Ъ-ъ… вратата не беше заключена, нали разбирате, и…
— И затова решихте, че можете да ограбите една бедна беззащитна стара жена?
— Съвсем не, съвсем не, всъщност ние…
— Аз принадлежа към Кварталната Клика на Вещиците, така да знаете! Само една моя дума и ще заподскачате насам-натам на един крак и ще търсите някоя принцеса, дето си пада по земноводни…
— Мисля, че с това вече прекали — каза Клиф. Той посегна надолу и огромната му ръка се сви около лъка. Стисна. Парчета дърво изскочиха между пръстите му.
35
Според една Еврейска легенда — изкуствено създадено същество чрез кабалистични ритуали — Бел.пр.