Филип К. Дик
Музикалната машина
Като оправи одеалото върху коленете си и притвори уморено очи, доктор Лейбъринт се опъна назад на плетения стол.
— И? — казах, седнал до камината. Беше хладно, но небето над Лос Анжелос беше безоблачно. До края на погледа ми се простираше нежна гора, създаваща илюзия за девственост.
— И? — повторих. — Оказва, че машината не работи според очакванията ви, така ли?
Лейбъринт не отговори. Аз се извърнах. Старчето гледаше замислено към сиво-кафявия бръмбар, който пълзеше по одеалото. Движенията му бяха бавни и величествени, почти тържествени. Като изкачи височината, бръмбарът се скри на другата страна на одеалото. Пак останахме само двамата.
— Не, напротив. Работи, даже много добре.
Потърсих с очи бръмбара, но не го видях.
Отнякъде ставаше течение и аз примъкнах стола още по-близо до камината.
— Разкажете ми за тази машина — помолих.
Доктор Лейбъринт, като повечето четящи и разполагащи със свободно време хора, бе стигнал до извода, че съвременната цивилизация върви по стъпките на Римската империя. Мисля, че той очакваше някакви бъдещи потресения — същите, които някога са унищожили старите гърци и римляните и които биха могли да унищожат и нашата цивилизация, като потопят Земята в мъртвило.
Лейбъринт започна да размишлява за онези изящни и любими неща, които винаги изчезват завинаги при смяната на епохите. Размишляваше за изкуството, литературата, музиката и добрите нрави; за всичко, което ще бъде погубено. И стигна до извода, че точно музиката — най-великото и благородно изкуство — ще загине първо и ще потъне за вечни времена в забвение. Защото музиката е най-деликатното, крехко и леко ранимо изкуство.
Това явно го притесняваше, защото Лейбъринт обичаше музиката и защото не можеше да понесе мисълта, че някога няма да звучат Брамс и Моцарт, че ще си отиде благозвучната камерна музика заедно с напудрените перуки и изисканите колонади, с дългите изящни канделабри, трепкащи тъжно в полумрака.
Какъв унил и нещастен ще бъде този свят без музиката! Колко скучно и безжизнено ще бъде всичко наоколо!
Точно тогава в главата му се родила идеята за музикалната машина. Една вечер, докато седял в плетения си стол до тихо свирещия грамофон, го осенило видение. Ясно си представил последния, разпокъсан, с омачкани страници нотен сборник със симфониите на Шуберт, хвърлен на пода на някакво обществено учреждение, вероятно музей.
Точно тогава бомбардировач пикирал, падали бомби, стените на музея се сгромолясвали, бетонът се пръсвал, мазилката се ронела, последният екземпляр от произведенията изчезвал под развалините. После доктор Лейбъринт си представил как партитурите започват да се промъкват към повърхността — сякаш къртици с лапи, остри зъби и неугасима енергия. Как всичко би било различно, ако музиката притежаваше обичайния, толкова познат инстинкт за самозапазване, присъщ на всяка къртица или червей! Музиката би могла да оцелее, ако се трансформира в живи същества, в животни с лапички и зъби. Ако можеше да се направи специална Машина, която може да превръща музикалните партитури в живи същества.
Но доктор Лейбъринт не беше механик. Той направи няколко скици и ги разпрати по изследователските лаборатории. Повечето от тях обаче бяха затънали до гуша във военни поръчки. Накрая намери хората, които търсеше — в един университет в Средния запад харесаха идеята му и решиха да пристъпят към работа над такава Машина.
Минаха няколко седмици. Накрая Лейбъринт получи пощенска картичка: работата вървяла добре, дори била пред завършване. Направили контролни тестове с няколко популярни песнички. Крайният резултат? Две малки същества като мишлета изскочили от нотите и се разтичали по лабораторията, накрая котката ги хванала и убила. Машината била истински успех.
Скоро той я получи, старателно опакована в дървена кутия и напълно готова за работа. Като я разопакова и пристъпи към работа, Лейбъринт се почувства леко възбуден. Докато я настройваше и подготвяше машината за първото й превъплъщение, в главата му се въртяха какви ли не идеи. За начало избра една безценна партитура на симфонията на Моцарт в сол минор за квинтет. Замислено разлиствайки страниците й, той сякаш пътуваше в бъдещето. Накрая занесе партитурата до Машината и я пусна в нея.
Мина време. Лейбъринт стоеше развълнуван пред машината, леко разтревожен, очаквайки с вътрешна неувереност това, което ще се получи. Струваше му се, че като запазва музиката на великите композитори, върши деликатно и трагично дело. И каква ще бъде наградата? Какво ще открие? В какви форми ще се превърне всичко след завършването на процеса?