— Какво ли се е случило? — попита докторът. — Кой би могъл да го направи?
Чу се шум. Обърнахме се бързо.
В началото не различихме нищо. После храстите се разлюляха, но в началото така и не разбрахме що за същество се появи пред нас. Беше слабо, дълго, огромно, със светещи очи. С къса и рошава козина; приличаше на койот, но по-едро. Когато ни видя, отвори уста и започна да ни разглежда мълчаливо, сякаш изненадано от странните същества, нагло нагазили в територията му.
— Зверчето Вагнер — тихо рече Лейбъринт. — Но се е променило. Съвсем се е променило…
Съществото понюха въздуха и настръхна. После потъна в сумрака и изчезна.
Известно време мълчахме. Тишината пречупи Лейбъринт.
— Ето в какво се е превърнал… — каза. — Просто не мога да повярвам. И защо?
— Адаптация — казах плахо. — Като изхвърлиш домашното си коте, то подивява. Кучето също…
— Да — кимна той. — Кучето става вълк, за да оцелее. Бях го предвидил, такива са законите на дивата природа.
Още веднъж огледах телцето на земята и покълналите леторасти наоколо. Адаптация — може ли да има нещо по-лошо? Помислих си го, но само наум.
— Искам да видя и другите — казах. — Нека потърсим и другите.
Той се съгласи. Продължихме да се промъкваме през гъстите храсти и клонаци. Отчупих пръчка и си направих бастун.
— Дори децата озверяват — рекох. — Помните ли онова момче вълк в Индия? Никой не вярваше, че е нормално дете…
Лейбъринт кимна. Беше тъжен и разбирах защо: беше сбъркал. Самият замисъл беше погрешен и последиците ставаха все по-очевидни. Музиката може да оцелее в живи същества, но не трябва да се забравят уроците от Райската градина: веднага, щом завърши процеса на формиране на живото същество, то започва да живее самостоятелно и от този миг престава да бъде собственост на създателя си, защото го лишава от възможността да коригира и управлява това същество. Когато е наблюдавал развитието на човека, Бог сигурно е изпитвал същата печал и безпомощност, както и Лейбъринт.
Това, че музикалните му създания ще оцелеят, вече не означаваше нищо за него, защото беше ги създал, за да опази прекрасното от оскверняване и смърт. Но пред собствените му очи процесът бе тръгнал в съвсем друга посока. Когато Лейбъринт ме погледна, лицето му беше печално и бледо. Бе гарантирал тяхното оцеляване, но точно с това бе унищожен всякакъв смисъл и ценност на това, което трябваше да бъде запазено.
Опитах да се усмихна, но той наведе поглед.
— Не го преживявайте драматично — казах. — Зверчето Вагнер не се променило чак толкова много. Нима самият Вагнер не е бил груб и краен? Нима в него не е имало склонност към насилия?
Млъкнах, защото докторът рязко дръпна ръката си от тревата и отскочи встрани. Стисна китката си и се приведе от болка.
— Какво стана?
Той повдигна треперещата си, сбръчкана от старост длан.
— Какво се случи? — повторих.
Обърнах дланта му към себе си — беше покрита с червеникави рани, веряотно от ухапване или ужилване. Разравяйки с обувки тревата, се опитах да намеря причината. Листата се размърдаха и забелязах малко златисто кълбо, което бързо се търкаля към храсталаците. Нещо като буболечка с шипове.
— Хванете го! — закрещя Лейбъринт. — По-бързо!
Хукнах подире му. Кълбцето яростно се промъкваше напред в желанието да се скрие, но накрая успях да го сграбча, стиснал го с носната си кърпа, за да се предпазя от шиповете.
Докато се изправях, докторът внимателно следеше моята потръпваща кърпа.
— Не мога да повярвам — каза той. — По-добре е да се връщаме обратно.
— Какво е това?
— Един от бръмбарите Бах, но силно променен…
Поехме обратно. Аз вървях в здрачината отпред, Лейбъринт ме следваше тъжно и мълчаливо, опипвайки сегиз-тогиз китката си.
В къщата влязохме откъм задната врата. Лейбъринт побърза към кухнята да измие ръката си. Взех от бюфета прозрачна кана и пуснах в нея бръмбара Бах. Щом сложих капака, бръмбарът веднага се размърда. Лейбъринт поливаше със студена вода подутата си длан, а аз наблюдавах как златното топче се опитва да се измъкне от каната.
— И сега какво? — попитах след време.
— Няма съмнения — Лейбъринт седна на масата срещу мен. — Протичат някакви метаморфози. В началото този например нямаше отровни шипове. Знаете ли, аз много съвестно и предпазливо изпълних ролята си на Ной.
— Какво имате предвид?
— Всички ги направих стерилни. Те не могат да се възпроизвеждат. Не могат да имат потомство и с тяхната смърт всичко ще свърши.