Выбрать главу

— Ще ви призная — радвам се, че сте помислили за това.

— Бих искал да чуя — промърмори Лейбъринт — как ще звучи всичко това при обратното му превъплъщение.

— Не ви разбирам.

— Говоря за топчето, за бръмбара Бах. Ще е страхотен експеримент, нали? Ще го пъхна обратно в Машината и ще видя резултата. Искате ли да участвате?

— Съгласен съм с всичко, което кажете, докторе. Но едва ли трябва да се възлагат много надежди…

Взехме каната и по едно извито мрачно стълбище се спуснахме в мазето. Едва различих стърчащата в тъмнината огромна бяла колона от лъскав метал. Чувствах се някак странно — това беше Музикалната Машина.

— Ето я каква била! — възкликнах.

— Да, това е тя.

Лейбъринт се захвана да наглася лостовете и доста дълго бе погълнат от заниманието си. После взе каната и я поднесе към камерата. Внимателно отваряйки капака на каната, той бързо метна бръмбара в камерата на Машината и старателно затвори люка.

— Е, да започваме — каза, дръпна главния лост и Машината заработи.

Застинахме в очакване. Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта, навън беше мрак. След време индикаторът на панела примигна с червена светлина. Докторът отново превключи лоста, изключвайки Машината, и двамата замръзнахме — никой не оспорваше правото на другия да открехне люка.

— И какво? — казах след време. — Кой от нас пръв ще погледне какво се е получило?

Без да отговори на въпроса ми, Лейбъринт се приближи и бавно открехна люка. След миг в ръката му стърчеше бял лист с нотни символи. Подаде ми го.

— Да се качим горе и да го изсвирим — казах. — Да видим какво се е получило.

Качихме се в стаята с рояла. Докторът дълго и напрегнато гледа инструмента, после бавно седна и започва да свири.

Слушах тази музика. Беше гадна и долна. Никога преди това не бях слушал подобно нещо — някаква дяволска какофония, без смисъл и красота, с изключение на нещо неземно, което сякаш е било заложено в нея изначално. С огромни усилия разпознах, че това е токата и фуга на Бах — едно от най-съвършените произведения на човека.

— Е, всичко е ясно — унило рече докторът.

После взе партитурата и с бързи движения я разкъса.

Докато вървяхме към моя автомобил, аз се опитах да анализирам нещата на глас.

— Мисля, че най-ярката черта на човешката природа е борбата за оцеляване. Моралът и етиката й отстъпват.

Лейбъринт кимна в съгласие.

— Значи единственото, което трябва да се направи, е да бъдат спасени моралът и етиката.

— Времето ще реши. Може би след този неуспех ще бъде намерено нещо друго, което сега не можем да предвидим, защото ще се появи утре.

Пожелах му лека нощ и седнах в колата. Беше гъст и лепкав мрак. Включих фаровете и поех по шосето. Не се виждаха никакви други коли. Бях сам и ми беше студено. На едно от кръстовищата се забавих, докато превключа скоростите. И тогава ГО забелязах — в края на платното, до самия тротоар, под сянката на огромен кестен. В мрака НЕЩО мърдаше. Вгледах се внимателно. Под ствола на дървото един огромен, почти с размерите на куче, сиво-кафяв бръмбар градеше нещо — мъкнеше големи гнусни късове и ги редеше в някакво странно и уродливо съоръжение. Дълго гледах бръмбара с изненада, докато той не ме забеляза. Спря работата си, обърна се и мигом се шмугна в жилището си, затваряйки плътно вратата след себе си.

Чуха се отвратителни акорди.

А аз продължих нататък.

Информация за текста

© 1969 Филип К. Дик

© Станислав Христов, превод от английски

Philip K. Dick

The Preserving Machine, 1969

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1361]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:35