— Добре. Пикар се обади. Роскоу е в квартирата. Ако има капка здрав разум, сигурно вече спи. Пращала ти целувки.
— Прати й същото от мен, ако има възможност. И да се пазиш.
— Ти гледай себе си — рече Финли и затвори.
Бавно се върнах към кадилака. Седнах и зачаках. След половин час Клайнър излезе. Отправи се към камиона. Бършеше устни с опакото на ръката си. Изглеждаше доволен от вечерята. Сигурно, щом се забави толкова. Той заобиколи кабината и изчезна от поглед. След минута камионът избуча и бавно се люшна към изхода. Но не излезе на шосето. Свърна наляво по алеята. Отиваше към бунгалата. Клайнър смяташе да пренощува тук.
Камионът наближи бунгалата и спря край предпоследното. Точно под една мощна лампа. Клайнър излезе и заключи кабината. После извади ключ от джоба си и отвори бунгалото. Влезе и захлопна вратата. Прозорецът светна, след малко щорите се спуснаха. Клайнър бе дошъл с ключ в джоба. Значи сигурно бе платил още в закусвалнята. Затова беше цялото бавене.
Възникваше проблем. Исках да надникна в камиона. Нуждаех се от доказателства. Трябваше да знам, че съм на прав път. И то колкото се може по-скоро. До неделя оставаха четирийсет и осем часа. А имах да свърша още много неща. Няма как, трябваше да се вмъкна в камиона въпреки лампата. Само на три-четири метра от смахнатия хлапак в бунгалото. Определено нямаше да е от най-приятните занимания. Трябваше да изчакам. Докато Клайнър заспи, за да не чуе шума.
Изчаках половин час. Дотолкова ми стигна търпението. Подкарах стария кадилак през тихата нощ. Цилиндрите бяха разхлопани и двигателят вдигаше ужасен шум в тишината. Спрях плътно до червения камион. С предницата към бунгалото на Клайнър. Измъкнах се през дясната врата. Застинах и се ослушах. Никакъв звук.
Измъкнах от джоба на якето автоматичния нож и стъпих върху предната броня на кадилака. После върху капака и след миг бях на покрива. Пак застинах. Напрегнах слух. Нищо. Протегнах ръце нагоре и се изкатерих върху камиона.
Закритите камиони от този тип имат прозрачен покрив. Материалът е нещо като фибростъкло. Правят от него целия покрив или поне вграждат квадратен люк в ламарината. За осветление. Така е по-удобно да се товари. А може би освен това се намалява теглото. Или цената. В заводите вършат какво ли не, за да спестят някой и друг долар. В подобни камиони най-лесно се прониква през покрива.
Бях се проснал отгоре, а краката ми още драскаха отстрани. Протегнах ръка колкото се може по-напред и щракнах ножа. Забих острието в прозрачния люк сред покрива. Направих два разреза под прав ъгъл — около трийсет на четирийсет сантиметра. Сега можех да изкривя материала навътре и да надникна.
Изведнъж прозорецът на бунгалото светна. Жълтеникавото сияние огря кадилака. Заедно с част от червения камион. И краката ми. Изпъшках и се отхвърлих нагоре. Пропълзях по камиона. Притиснах се към покрива и затаих дъх.
Вратата на бунгалото се отвори. Клайнър младши излезе. Огледа кадилака. Приведе се и надникна вътре. Обиколи камиона. Провери двете врати на кабината. Дръпна дръжките. Камионът под мен се разтресе. Клайнър мина отзад и провери товарната врата. Пак дръпна дръжките. Чух как изтракаха.
Той отново обиколи камиона. Лежах и се вслушвах в стъпките му. Пак провери кадилака. После се върна в бунгалото. Вратата тропна. Прозорецът изгасна.
Изчаках пет минути. Просто лежах отгоре и чаках. После пролазих напред. Стигнах до срязания люк. Извих парчето навътре и пъхнах пръсти в отвора. Издърпах се напред и надникнах.
Камионът бе празен. Съвсем празен. Вътре нямаше нищичко.
24
До Маргрейв имаше над шестстотин километра. Карах дотам като луд. Трябваше да се видя с Финли. Трябваше да споделя с него една чисто нова теория. Най-сетне спрях пред участъка и зарязах вехтия кадилак до луксозната лимузина на Тийл. Влязох и кимнах на дежурния. Той също ми кимна.
— Финли тук ли е? — запитах аз.
— В кабинета — рече той. — И кметът е там.
Заобиколих преградата и изтичах към кабинета. Вътре наистина бяха Финли и Тийл. Финли имаше лоши новини — усетих го по провисналите му рамене. Тийл вдигна глава и ме погледна с изненада.
— Да не сте пак в армията, мистър Ричър? — запита той.
В първия момент не схванах. Имаше предвид военните дрехи и маскировъчното яке. Огледах го от глава до пети. Беше облечен в лъскав сив костюм с бродирани ревери. На врата му висеше шнурче със сребърна закопчалка.
— Ти ли ще ми говориш за дрехи бе, задник? — изръмжах.
Той стреснато сведе очи към костюма си. Изтупа някаква невидима прашинка. После ми се озъби.