— Тъй ли? — изненада се Финли.
— Точно това се е променило миналата година. До септември са изнасяли тайно товара. С това се е занимавал Шърман Столър. Транспортът на климатици не е бил прикритие, а самата операция. Изнасяли са нещо в кашоните. Шърман Столър ги превозвал редовно до кораб във Флорида. Затова се е стегнал толкова, когато го задържали на моста. Затова е дотърчал адвокат. Защото е бил натоварен. И полицаите в Джаксънвил са душили почти цял час около товара.
— Но какъв е бил този товар?
— Нямам представа. На ченгетата не им е хрумнало да погледнат. Видели са чисто новички запечатани кашони със серийни номера и са решили, че всичко е в ред. Тия кашони са страхотно прикритие. Климатици — най-подходящото за износ на юг. Никой не би се усъмнил, нали?
— Но преди година са прекратили операцията — напомни Финли.
— Точно така. Знаели са какво готви бреговата охрана и са изнесли колкото могат. Помниш ли удвоените курсове от записките на Грей? А преди около година са спрели всичко. Защото при новите мерки контрабандата е ставала твърде опасна, била тя навън или навътре.
Финли кимна. Намръщи се.
— Това го пропуснахме.
— Много неща пропуснахме — казах аз. — Уволнили са Шърман Столър, защото вече не им е трябвал. Решили са просто да трупат и да изчакат оттеглянето на бреговата охрана. Затова в момента са уязвими. Затова се страхуват, Финли. До неделя трябва да пазят не остатъците, а целия проклет запас.
Финли излезе да пази пред вратата на кабинета. Седнах зад палисандровото бюро и се свързах с Колумбийския университет в Ню Йорк. Номерът се оказа на факултета по най-нова история. Отначало ми потръгна. Обади се много любезна жена от администрацията. Попитах я дали имат професор с инициали К. К. Тя веднага се сети за някой си Келвин Келстийн. Отдавна работел във факултета. Говореше за него с уважение. После започнаха трудностите. Попитах дали Келстийн може да се обади. Не, рече жената, не може. Бил много зает и не искал пак да го безпокоят.
— Пак ли? — рекох аз. — Кой друг го е търсил?
— Двама детективи от Атланта.
— Кога?
— Тази сутрин — каза жената. — Дойдоха да го търсят и бяха извънредно настоятелни.
— Бихте ли ми ги описали? — помолих аз.
За момент настана тишина. Жената опитваше да си припомни.
— Приличаха на латиноамериканци. Не си спомням подробности. Онзи, с когото говорих, беше спретнат и много учтив. Иначе не забелязах нещо особено.
— Срещнаха ли се вече с Келстийн?
— Имат среща за един часа — каза жената. — Мисля, че ще го канят на обяд.
Впих пръсти в слушалката.
— Добре. Чуйте, много е важно. По име ли го потърсиха? Или по инициали, като мен.
— Зададоха точно същия въпрос. Питаха имаме ли служител с инициалите К. К.
— Слушайте — казах аз. — Слушайте ме внимателно. Искам да отидете при професор Келстийн. Незабавно. Прекъснете го, каквото и да върши. Кажете му, че е въпрос на живот и смърт. Кажете, че онези детективи от Атланта са измамници. Снощи са били в Принстън, за да убият професор Уолтър Бартоломю.
Гласът на жената изтъня почти до писък.
— Шегувате ли се?
— Говоря самата истина. Името ми е Джак Ричър. Смятам, че Келстийн е познавал моя брат, Джо Ричър от Министерството на финансите. Кажете му, че са убили и брат ми.
Жената отново млъкна. Чух я как преглъща. После заговори малко по-спокойно.
— Какво да прави професор Келстийн?
— Две неща — казах аз. — Първо: не бива, повтарям, не бива да се среща с двамата латиноамериканци от Атланта. В никакъв случай. Разбрахте ли?
— Да.
— Добре. Второ: веднага да отиде при университетската охрана. Веднага, разбрахте ли? Да ме чака там. Ще пристигна след около три часа. Да седи при охраната и да чака, докато дойда. Ще се погрижите ли да го стори на всяка цена?
— Да — повтори жената.
— Кажете му да се свърже с Принстън. Нека попита за Бартоломю. Това ще го убеди.
— Да — рече жената още веднъж. — Ще се погрижа да направи каквото казахте.
— И съобщете на охраната моето име — добавих аз. — Не искам неприятности, като пристигна. Професор Келстийн ще ме познае. Кажете му, че приличам на брат си.
После затворих телефона и подвикнах на Финли:
— Те разполагат със списъка на Джо. Пратили са двама души в Ню Йорк. Единият е онзи, дето взе куфара от хотела. Спретнат и много учтив. Докопали са отнякъде списъка.
— Но как? — запита Финли. — Нали не беше в куфара?
Обзе ме страх. Знаех как. Беше очевидно.
— Бейкър — казах аз. — Бейкър е в комбината. Нали той извади копие от разпечатката? Ти му поръча. Направил е още един екземпляр за Тийл.