Спомних си какво бе казала Моли. Вяра и доверие. Кимнах.
— Парите трябва да създават чувство за стабилност — продължи Келстийн. — Затова тъй неохотно ги сменяме. Трябва да изглеждат надеждни, солидни, неизменни. Погледнете гърба на тази банкнота.
Вгледах се в зелената картинка. Министерството на финансите се издигаше отвъд пустееща улица. На платното имаше само една кола. Приличаше на форд.
— Почти никаква промяна от двайсет и девета година насам — каза Келстийн. — От психологическа гледна точка това е извънредно важно. Поели сме риск, за да запазим доверието. Тъкмо там се криеха трудностите за Джо.
Пак кимнах.
— Дотук добре. Разгледахме пресата, матриците и мастилата. А хартията?
Келстийн разцъфна и плесна с ръце, като че бяхме стигнали до най-интересното.
— Хартията е проблем номер четири. Всъщност би трябвало да кажем номер едно. Тя създава най-много трудности. Точно това не можехме да разберем в цялата операция на Клайнър.
— Защо?
— Защото хартията им е съвършена. Сто на сто съвършена. По-добра от печатарската техника. А това е нечувано.
Той смаяно поклати глава. Сякаш се възхищаваше от подвизите на Клайнър. Дълго мълчахме, седнали в креслата един срещу друг.
— Значи съвършена? — подканих го аз.
Той кимна и отново подхвана лекцията.
— Това е просто нечувано. В целия процес хартията създава най-много трудности. Имайте предвид, че не говорим за любителски трикове. Става дума за производство в промишлен мащаб. На година печатат стотачки за около четири милиарда.
— Толкова много? — изненадах се аз.
— Четири милиарда — повтори старецът. — Приблизително колкото ливанската операция. Така пресметна Джо. А той имаше откъде да научи. И точно тук идва необяснимото. Четири милиарда в стотачки правят четирийсет милиона банкноти. Огромно количество хартия. Необяснимо количество, мистър Ричър. А хартията им е съвършена.
— Каква хартия им трябва?
Келстийн се пресегна и взе банкнотата. Смачка я, после рязко дръпна двата края.
— Смес от влакна. Много хитро измислено и уникално. Около осемдесет процента памук и двайсет процента лен. Никакви дървесни примеси. Всъщност тази хартия прилича по-скоро на ризата върху гърба ви, отколкото на парче от вестник. Хитроумна химическа добавка й придава уникален кремав оттенък. В нея са вплетени безразборно фини синтетични нишки със син и червен цвят. Невероятна хартия. Трайна, издръжлива, не се разпада от вода, горещина или студ. Точно пресметната поглъщателна способност, за да задържа и най-финото печатно изображение.
— Значи е трудно да се произведе подобна хартия?
— Буквално невъзможно. Дотолкова, че дори и официалните правителствени доставчици едва се справят. Срещат невероятни трудности, за да я поддържат една и съща. А те са най-добрите в цял свят.
Отново прехвърлих всичко в главата си. Преса, матрици, мастила и хартия.
— Значи всъщност хартията е ключ за всичко останало?
Келстийн печално кимна.
— Такъв беше и нашият извод. Единодушно решихме, че доставката на хартия е ключов елемент. А нямахме ни най-малка представа откъде я намират. Затова не мога да ви помогна. Както не можах да помогна на Джо. Искрено съжалявам.
Погледнах го.
— Те са натъпкали цял склад с нещо. Може ли да е хартия?
Старецът изсумтя презрително. Тръсна глава.
— Какво ви говорих досега? Хартията е недостъпна. Абсолютно недостъпна. Не можете да си набавите и четирийсет листа, камо ли четирийсет милиона. Цялата работа е пълна загадка. Аз, Джо и Уолтър си блъскахме главите цяла година и накрая стигнахме до задънена улица.
— Мисля, че Бартоломю е открил нещо — казах аз.
Келстийн кимна тъжно. Бавно се изправи и мина зад бюрото. Натисна бутона на телефонния секретар. Из кабинета се разнесе електронно писукане, сетне прозвуча гласът на мъртвеца:
— Келстийн, обажда се Бартоломю. Днес е четвъртък, малко преди полунощ. Утре сутрин ще позвъня да ти кажа отговора. Знаех си, че ще те изпреваря. Лека нощ, старче.
Гласът звучеше развълнувано. Келстийн се загледа в пустотата, сякаш съзираше нейде из въздуха призрака на Бартоломю. Стори ми се разстроен. Не знаех дали е заради смъртта на стария му колега, или защото бе загубил надбягването.
— Горкият Уолтър — прошепна той. — Знаехме се от петдесет и шест години.
Поседях мълчаливо. После станах от креслото и казах:
— Ще разбера.
Келстийн изви глава настрани и ме изгледа втренчено.
— Наистина ли вярвате, че ще можете? След като Джо не успя.
Погледнах стареца и свих рамене.